Ришел Мийд - Триумфът на сукубата

— Понякога и аз мисля така. Понякога го гледам… и си спомням онзи път, когато ме целуна и почувствах любовта му. Искам я отново. Искам пак да се чувствам така. Искам да си я върна. Понякога обаче… понякога се страхувам. Слушам момчетата… и Джером… и ме обземат съмнения. Не мога да ги изкарам от главата си. Понякога спим заедно в едно легло, знаеш ли? Само спим. Засега не е проблем, но понякога лежа и го гледам, и си мисля, че не може вечно да продължава така. Колкото повече време минава… толкова повече се чувствам сякаш… стоя върху опънато въже: Сет е на единия край, а аз на другия. Опитваме се да стигнем един до друг, но една грешна стъпка, един повей на вятъра, един поглед встрани и падам от въжето. И аз падам, и падам.

Поех си накъсано въздух, когато свърших.

Картър се наведе към мен и отметна косата от лицето ми.

— Тогава не поглеждай надолу — прошепна той.

Бастиен се бе върнал и уловил края на монолога ми.

— Кой е Сет? — поиска да узнае по-късно, след като отидохме в апартамента ми.

— Дълга история. — И все пак изведнъж започнах да я разказвам.

Разбира се, да разкажа на Бастиен за Сет означаваше да споделя и много други неща. Като скорошната ми среща със сина на Джером — получовек, полуангел — изумително красив мъж с изкривено чувство за социална справедливост, който беше подел полупсихарска мисия да накара другите безсмъртни да си платят за лошото отношение към него и представителите на неговия вид. Фактът, че беше добър танцьор и феноменален любовник, не можеше да компенсира безразборните убийства на по-нисши безсмъртни и опита за убийство на Картър.

След това, разбира се, трябваше да обясня как Сет неизбежно разбра за мен и как пострада, защото се наложи да го целуна и да оправя енергийните си нива. Джером искаше да изтрие спомена на Сет за цялото събитие, както и любовта на писателя към мен. Аз умолявах демона да не го прави и накрая той склони, но не преди да обещая да се посветя изцяло на съблазняването и корумпирането на свестни мъже като една добра малка сукуба. Посещението на Хорейшио беше най-доброто доказателство за „новата ми, по-добра същност“.

Бастиен лежеше на дивана, слушаше внимателно и се намръщи, когато свърших.

— Какво искаш да кажеш? — Защо не си обработвала свестни мъже?

— Защото се изморих. Не ми харесваше да ги наранявам.

— И какво? Тръгнала си след лошите?

Кимнах.

Той поклати глава, беше наясно (също както и аз) колко малко енергия получаваме от покварените смъртни в сравнение с добрите.

— Горката Фльор! Какво злочесто съществуване трябва да е било!

Усмихнах му се горчиво.

— Ти си първият, в чийто глас звучи съчувствие, а не недоверие. Повечето мислят, че съм идиот да стигна до там.

— Трудно е, да — съгласи се Бастиен, — и изисква повече работа, но не си идиот. Мислиш ли, че аз нямам такива дни? Че не искам да вдигна ръце и да оставя свестните жени на мира?

— И защо не го направиш?

— Ние не правим така. Аз и ти сме славни проститутки — куртизанки, ако искаш да не звучи грубо, но то е едно и също. И на отрепки да се прехвърлим, пак няма да променим съдбата си. Всъщност в дългосрочен план няма да има никакво значение. Може би само малко ще успокои съвестта ти, но дори и това няма да трае вечно.

— Господи. Не ме караш да се чувствам по-добре.

— Съжалявам.

— Не, не се притеснявай. Няма значение. Искам да кажа, че е хубаво да поговоря с някого за това. Никой друг… никой от другите безсмъртни, не ме разбира.

Той изсумтя.

— Разбира се, че няма да те разберат. Как биха могли? — Мълчаливо изразих съгласието си и Бастиен ме погледна нежно. — Не че приятелите ти не са мили. Има ли други безсмъртни в града, с които се разбираш? Други сукуби или инкуби?

— Има още няколко вампира и нисши демони, това е. Те са на по-ниско социално ниво от онези, с които се движа. Имам и добри приятели сред смъртните. Все още. Но те не са ми достатъчни — усмихнах се леко. — Не са като теб. Липсваше ми.

Бастиен разроши косата ми и си заслужи критичен поглед от котката ми Обри.

— И ти ми липсваше.

— Ще ми кажеш ли сега какво става?

Сериозното му изражение се оживи.

— Вече не съм сигурен какво ще си помислиш след всичко, което каза.

— Ще видим.

Той се плъзна от дивана и се настани до мен, за да говорим очи в очи.

— Чувала ли си за Дана Дейли?

— Живея на тази планета, нали? Първо за нея се сещам, когато карам колата и ме обхване желание да слушам силно комерсиална консервативна риторика — казах, без да правя опит да скрия презрението си. Освен че пропагандираше изтъркани семейни ценности, радиоводещата Дана Дейли обичаше да прави дребнави расистки, хомофобски и дори сексистки коментари в токшоуто си. Не можех да я понасям.