Ришел Мийд - Триумфът на сукубата

— Да, знам.

Уорън ми намигна и продължи нагоре по стълбите.

— Просто ти напомням.

Поклатих глава, върнах се на приземния етаж и поех касата, за да може Анди да излезе в обедна почивка. Отначало Джанис и Каси се държаха сковано, но с течение на времето се отпуснаха. Когато минаваха покрай мен, другите продължаваха да ме гледат учудено, и си шушукаха, когато мислеха, че не виждам.

По някое време Сет дойде да каже, че излиза по работа, но че ще се видим по-късно. Имах чувството, че Бет (която изпусна една книга) щеше да припадне.

— Добре — възкликнах аз, когато Сет си тръгна, — какво става тук?

Каси, Бет и Джанис се обърнаха смутено.

— Нищо, Джорджина, честно — и Бет пусна една усмивка, която трябваше да мине за подкупваща. Другите не казаха нищо, изглеждаха съвършено невинни, почти ангелски.

Не повярвах, разбира се. Ставаше нещо странно. По-странно от обикновено. Трябваха ми отговори и в книжарницата имаше само един човек, достатъчно честен да ми ги даде. Затворих касата и нахълтах в офиса, където Дъг седеше пред компютъра.

Още с влизането си отворих уста, готова да беснея и вилнея. Той подскочи на метър от стола при внезапното ми появяване. Рефлексите му бяха толкова удивително бързи, че дори не изплиска кафето, което поднасяше към устните си. Изражението му беше странно, някак виновно. Без съмнение пак играеше тетрис.

Не това обаче спря тирадата ми. Непознато усещане пропълзя по кожата ми — то беше доловено от безсмъртните ми сетива, не от нормалните пет, с които разполагаше едно човешко тяло. Чувството беше странно, някак неприятно. Сякаш някой драскаше с нокти по черна дъска. Не беше нещо познато, не го бях изпитвала досега. Огледах стаята в очакване да видя друг безсмъртен да се спотайва наоколо, макар и странното усещане да не бе такова, каквото обикновено изпитвах, когато наблизо имаше някой от тях.

Дъг отпи от чашата и после седна, гледайки ме развеселено и успокоено.

— Мога ли да ти помогна с нещо, Кинкейд?

Премигнах, огледах офиса още веднъж и поклатих глава.

Усещането изчезна. Какво ставаше, по дяволите? Можех да хвърля вината върху стресираното си въображение, но вече повече от хилядолетие бях сукуба и се съмнявах безсмъртните ми сетива да са станали жертва на халюцинация. Все пак единственото нещо тук, което би могло да мине за свръхестествено или божествено, бяха уменията на Дъг на тетрис. Това, помислих си аз горчиво, беше резултат от упоритото му кръшкане от работа, а не от магия.

Спомняйки си за справедливия ми гняв, зарязах внезапното странно усещане и насочих възмущението си към другата странност в живота ми.

— Какво става, по дяволите? — възкликнах, затръшвайки вратата.

— С уменията ми на тетрис?

— Не! С всички! Защо днес всички се държат странно с мен? Гледат ме втренчено, сякаш съм изрод или нещо такова.

Отначало Дъг изглеждаше объркан, но после видях как върху лицето му се появи разбиране.

— А, това. Наистина ли не знаеш?

Можех да го хвана за гушата и да го разтърся.

— Разбира се, че не знам. Какво става?

Той небрежно разбута разни листове по бюрото и вдигна брой на „Америкън мистъри“.

— Чела ли си разказа на Сет?

— Нямах време.

Той ми хвърли списанието.

— Прочети го. Отиди да хапнеш някъде, не тук, и го прочети. Няма да си тръгна, докато не се върнеш.

Погледнах колко е часът и осъзнах, че смяната му скоро ще свърши.

— Но това какво общо има с…

Той вдигна ръка, за да ме накара да замълча.

— Просто го прочети. Още сега.

Намръщих се, взех списанието и излязох от книжарницата. Настаних се в едно от любимите ми заведения надолу по улицата. Донесоха ми миди и отворих на първа страница, чудейки се какво трябваше да открия според Дъг.

Както Сет ми обясни преди няколко седмици, в този разказ най-важен бил сюжетът, почти не наблягал на психологията и развитието на героите. Къди и О’Нийл работеха в измислен институт извън Вашингтон, в който изследваха и съхраняваха археологически и художествени реликви. Затова и двамата често спасяваха произведения на изкуството от международни крадци и разшифроваха тайнствени кодове по глинени съдове. Традиционно за жанра, Брайън О’Нийл работеше като полеви агент, вършеше повечето физическа работа и често попадаше в сбивания и прочее. Скромната Нина Къди се занимаваше с проучванията и често оставаше до късно, за да открие някое ключово доказателство в древен текст.

Специално този разказ съдържаше много такива елементи, но, както винаги, прекрасният стил на Сет и живият остроумен диалог го правеха обаятелен. Друга постоянна линия на поведение на героите му беше, че О’Нийл почти винаги се замесваше с красива жена. В последната си книга обаче, Сет беше обърнал този модел с главата надолу и Къди беше тази с аферата. Разказът, който четях днес, беше традиционен и О’Нийл, по обичайния си обаятелен начин, се пробваше с поразително красивата управителка на музея: