Ришел Мийд - Триумфът на сукубата

Затова стоях в офиса колкото можех повече, излизах само когато беше абсолютно наложително и за да проверя дали Сет се е върнал. Накрая, два часа преди да затворим, го видях на масата му. Седнах срещу него вбесена, без дори да ми пука какво ще си помислят другите като ни видят заедно.

— Защо го направи? Защо ме описа по този начин?

Сет вдигна глава от лаптопа, изражението му ясно говореше, че върху каквото и да работеше, то привличаше вниманието му повече отколкото аз. Предположих, че в следващия му разказ бях във вихъра на оргия.

— Какво?

— Разказът! — хвърлих „Американ мистъри“ на масата. — Описал си ме. Аз съм Женевиев.

Той премигна.

— Не, не си.

— Така ли? Тогава защо дори имената ни си приличат? Защо изглеждаме еднакво?

— Изобщо не приличаш на нея — възрази той.

— Не това мисли половината от персонала в книжарницата. Те мислят, че тя съм аз! Мислят, че си описал истинска случка в асансьора.

По лицето му проблесна разбиране и за мой ужас той се усмихна:

— Наистина? Това е смешно.

— Смешно? Това е ужасно! Мислят, че имам фетиш на тема връзване!

— Тетида — започна нежно той, все още дразнещо спокоен, — аз…

— Не ми викай Тетида. Няма да стане.

— Написах разказа преди около шест месеца. Много преди да те срещна. В света на книгоиздаването нещата не стават толкова бързо.

— Да, но другите не знаят това — заекнах аз на ръба на сълзите.

— Никога не бих описал някого толкова очебийно.

— Така ли? Е, те не знаят и това — отвърнах, отпускайки се нещастно на стола със скръстени ръце.

Сет въздъхна, кехлибарените му очи ме погледнаха състрадателно.

— Виж, искаш ли нещо да им кажа? Да им кажа, че не си ти?

— Боже, това още повече ще ги убеди, че съм аз. Освен това какво ще направиш? Ще свикаш пресконференция, за да изчистиш името ми?

— Съжалявам — каза сериозно той. — Не мислех, че нещо такова може да се случи — той се поколеба. — Все още ли… искаш да излезем утре вечер? Искам да кажа… ако не искаш…

Той придоби така познатото ми чаровно смутено изражение и повече не можех да му се сърдя.

— Не — отвърнах. — Още искам да излезем, но… мисля, че трябва да отидем на концерта поотделно. Повечето от колегите ми ще бъдат там, сещаш се.

Отвори уста да каже нещо, но после размисли. Сигурно щеше да ме обвини, че преигравам, но очевидно излъчващия се от мен гняв го накара да размисли. Сет не обичаше да спори. Или предвид настроението, в което бях, не беше глупак.

— Добре — каза той накрая. — Ще се видим там.

— Джорджина?

Погледнах нагоре и видях Пейдж да стои над нас, лицето й изразяваше неодобрение. Дори не бях забелязала приближаването й. Беше облечена с друг красив костюм, този път в електриково лилаво, който стоеше поразително на фона на тъмната й кожа.

— Може ли да поговорим за малко? — попита тя строго. — Насаме?

Последвах я в офиса й и я оставих да затвори вратата зад нас. Не се изненадах, когато видях брой на „Америкън мистъри“ на бюрото й.

— Така — започна тя рязко. — До мен достигнаха слухове…

— По дяволите! Не съм аз.

После споделих с нея последните си открития, позовавайки се на забележката на Сет колко време е нужно нещо да бъде публикувано. Когато приключих, мисля, че почти я бях убедила в невинността си. Очевидно обаче гнусните клюки на работното място все още я притесняваха.

Загледана в нищото, Пейдж барабанеше с лакираните си нокти по бюрото и обмисляше какво да прави.

— Персоналът ще разбере истината с времето. Или пък ще го преглътне. Не ми харесва обаче външни лица да си вадят погрешни заключения. Наистина изглеждаш като героинята и който и да прочете разказа, може да допусне същата грешка. Не искам слухове, че Сет пише тук заради сексуални услуги и специално отношение от страна на служителите ни.

— Господи! — закрих лицето си с ръце, чудейки се как знаменитостите се справяха с наистина грандиозните скандали. Тази дреболия беше достатъчно лоша. Исках да изчезна. Петнеше красотата на това, което се опитвахме да изградим със Сет.

— Според мен най-добрият начин да подходим е като…

Думите й увиснаха във въздуха, гримаса изкриви лицето й и с една ръка притисна корема си.

Вгледах се в нея.

— Добре ли си?

Тя кимна, насилвайки се да се усмихне.

— Нищо… ми няма.

— Не е вярно. Обади се на лекаря си… или поне се прибери.

— Не, ще отмине. Освен това имам много работа. Трябва да напиша нов график и да направя инвентаризация.