Ришел Мийд - Триумфът на сукубата

Обърнах се нетърпеливо към Джоуди.

— Правилно ли чух, че има басейн?

Тя светна.

— Разбира се. Ще ти го покажа.

Откъснахме се от другите и тя ме поведе към задната част на къщата.

— Съжалявам, че така те нападнаха — извини се тя. — Чувствам се малко виновна за лудостта по щампите.

Фактът, че използва думата „лудост“, за да ги опише, ме накара да се засмея.

— Как така?

— Аз ги запалих — тъмните й очи проблеснаха. — Не мислех обаче, че ще стигнат до тук. Преди бях учителка по приложно изкуство в началното училище и понякога ми напомнят на децата. Но пък всички са добри по душа.

— Вече не преподаваш? — да рисуваш с деца ми звучеше като ужасно готина професия. Ако не друго, поне оценяването трябваше да е лесно.

— Ами Джак предпочита да стоя вкъщи и така пренесох творческите си пориви у дома — и у съседите. Всеки път, когато се запаля по нов проект, къщата го отнася — глинени съдове, мъниста, водни бои…

— И щампи?

Тя се засмя:

— И щампи.

— Не може ли да работиш на половин ден и да се грижиш за къщата?

— Сигурно, но имам и задължения с КЗСЦ, така че програмата ми е пълна.

КЗСЦ? По дяволите. Чакай малко, Джоуди изглеждаше много готин човек.

— Член ли си?

По лицето й се изписа лека изненада.

— Да, разбира се. Всички сме членове. Трябва да дойдеш на някоя от срещите ни. Сигурна съм, че Дана ще се зарадва.

— Къде е Дана? — дори не бях видяла главната атракция тази вечер. — Аз съм й голям фен. Когато Мич каза, че сме поканени, не можех да повярвам.

Джоуди се огледа.

— Не съм сигурна. Може би някъде сред гостите. Всички искат да говорят с нея. Но не се тревожи, ще я видиш преди да си тръгнеш.

— Би било чудесно.

Тя се усмихна и бързо стисна ръката ми.

— Надявам се, че ще се виждаме често. О… пристигнахме.

Намирахме се в огромно помещение, цялото в прозорци, с кристално син басейн. Беше разкошен и изкусителен. Джоуди ме попита дали имам бански, отговорих й, че имам и й благодарих за помощта. Тя се върна при основната група на партито, а аз се пъхнах в банята, където трансформирах дрехите си в тюркоазен бански.

Няколко души ме погледнаха с любопитство, вероятно питайки се коя съм, но ме оставиха на мира, когато влязох в басейна. Гмурнах се под водата, преплувах няколко дължини, наслаждавах се на самотата, която ми предлагаше водата. Много време бе минало, откакто бях правила нещо такова. Знаех, че понякога Сет плува в местния клуб; беше казал, че му помага да прочисти мислите си. Трябваше да отидем заедно някой път. Или пък, още по-добре, да поплуваме в океана. Да, така трябваше да направим. Плажове на лунна светлина и тропически въздух, далеч от отвратителния дъжд. Мауи. Канкун. По дяволите, защо да се ограничаваме със Северна Америка? Можехме да отидем до френската Ривиера, гръцките острови…

Бях така погълната от фантазиите си, че когато излязох от басейна, не забелязах жената пред мен. Пъргаво отскочих встрани, едва избягвайки сблъсъка с нея.

— Съжалявам — казах аз. — Не ви вид…

Замръзнах. Беше Дана.

Изглеждаше точно както на рекламната снимка — слаба, средна на ръст, с черна до раменете коса и пронизващи сини очи. Според биографията й беше около четирийсетте, но изглеждаше много по-млада. Резултат от благопристоен живот, предположих аз. Беше с къс сиво-кафяв панталон и зелена тениска, прилежно прикрита от бяла риза с копчета, завързана на възел на корема й.

Спокойна, приятна усмивка се настани на лицето й и очите й ми напомниха на ястреб, търсещ плячка.

— Няма нищо — отвърна познат хипнотичен радиоглас. — Не мисля, че се познаваме. Аз съм Дана — протегна ръка и аз я поех.

— Да. Така е, разбира се. Но аз ви познавам. Виждала съм снимката ви. Аз… съм ви голям фен и прочее…

— А вие сте…?

— О, съжалявам. Аз съм Табита Хънтър. Сестрата на Мич. Въпреки че сигурно сте се досетили. Всички казват, че сме съвсем еднакви. Може би е така. Никога не съм се замисляла за това… много…

За Бога, защо се запъвах? Обработвала съм дукове и епископи, десет пъти по-страшни от нея. Те не ме караха да се превръщам в заекващ идиот. Защо някаква си радиозадръстенячка ме притесняваше толкова?

Заради очите, реших аз. В тях нямаше топлина. Бяха пронизващи. Лукави. Бяха очи, които предупреждаваха, че се е издигнала до тук, благодарение на невероятната си проницателност. Тези очи сякаш дебнеха.

— Приятно ми е — каза тя, все още задържайки прекалено съвършената си усмивка. — Не знаех, че Мич има сестра. Очевидно ви харесва… басейна.