Ришел Мийд - Триумфът на сукубата

— Просто играй сладката ми ангелска сестра — продължи да шепне той. — Ако е възможно сладката ми ангелска и фригидна сестра.

Докато се разхождах из къщата, имах възможност да усетя атмосферата на партито. Изкуствени палмови дървета. Блестящи декоративни слънца навсякъде. Малки масички с предястия, разположени тук и там, отрупани с пълнени яйца, малки наденички и кубчета сирене. Донякъде беше глупаво, но някой очевидно беше обърнал голямо внимание на детайлите. Оценявах това. Всички гости изглеждаха като Бил — и Бастиен, и мен, осъзнах аз. С елегантни прически, всеки косъм на мястото си. Висококачествени консервативни дрехи (типични за тропиците). Висшата класа. Бялата раса.

Къщата се оказа оазис на храна и аз реших просто да се натъпча, вместо да рискувам да започвам разговор, който би разстроил Бастиен. Напълних една картонена чиния с хамбургер, картофена салата и някакъв странен хибриден десерт от желе, плодове и бита сметана.

Усилията ми да се храня незабелязано се оказаха напразни и съвсем скоро бях обградена от група жени. Нямам представа откъде се взеха. В един момент просто ядях, а в следващия — шест съвършени лица ми се усмихваха. Бяха като глутница диви кучета, джавкайки безспирно и нахвърляйки се на самотната жертва. Дори успяха да ме разделят от Бастиен, което се оказа добре дошло. Сега инкубът стоеше в другата част на помещението сред подобна озверяла група мъже, без съмнение обсъждайки пури и косачки за трева. Стрелнах го с паникьосан поглед, но той само сви рамене.

— Сестрата на Мич — промълви една от жените. — Трябваше да се досетя. Съвсем еднакви сте.

— Всъщност не са съвсем еднакви — изхихика друга, която носеше пуловер с апликации без ръкави. Гадост.

— Тъкмо говорихме за щампи. Ти изработваш ли щампи, Табита?

— Щампи? — попитах, смръщвайки се. — Когато си купувам нещо…

Степфордските съпруги се разхихикаха.

— О! Толкова е забавно!

— Говорим за гумени щампи. Щампи за приложно изкуство — обясни една от тя, която се представи като Джоуди — единственото име, което запомних. Вероятно защото изглежда имаше по-висок коефициент на интелигентност от останалите. И беше единствената измежду нас, която не беше с руса коса. — Използват се за изработка на украси.

Тя порови в чантата си и извади малка покана на красив картон с цвят на слонова кост. Увиващи се лози и цветя красяха предната част.

— Това е поканата, която Дана направи за това парти.

Ококорих се.

— Наистина ли?

Без да искам си представих печатите „Браво!“, които учителите слагаха на добрите писмени работи. Тази щампа беше с хубаво мастило и в различни цветове. Изглеждаше професионално, като нещо, направено от „Холмарк“.

— Мици организира парти на щампите следващата седмица — възкликна една от другите жени. — Можем да ти покажем как се прави.

— О… би било толкова забавно!

— Да! Хайде!

— Боже, изглежда отнема доста време — отвърнах, отчаяно желаейки да бъда някъде другаде. Бях сигурна, че ще се справя с разговор за пури и косачки за трева много по-добре, отколкото в разговор за щампи. — Не мисля, че имам време.

— О, но си заслужава — увери ме една от жените настойчиво. Носеше обици с висящ надпис „АЛОХА“ 8 8 Алоха — най-популярната хавайска дума. Може да означава „здравей“ или „довиждане“. — Бел.прев. . — С Бетси вчера цял ден правихме поканите за моминското парти на сестра й и времето отлетя неусетно.

— Онези сладките щампи на гълъби ли използвахте? — изгука друга, но изобщо не приличаше на гълъб. — Целия вторник търсих такива в мола.

— Вие не работите ли? — попитах, чудейки се колко често използваха израза „цял ден“. Преди век изобщо нямаше да се замисля. Но това беше векът на така наречената модерна жена. Вече не се очакваше от нас да висим по салоните и да припадаме заради корсетите.

Те се обърнаха към мен, гледайки ме с отворени усти.

— Ами има толкова много работа по една къща — каза Джоуди най-накрая. — Повечето от нас са заети с това.

— А и няма нужда да работим — засмя се Бъци или Мъфин, или както там се казваше. — Ти работиш ли?

— Ами да…

— Какво работи съпругът ти?

— О! Не съм омъжена.

Това предизвика още втренчени погледи и после изведнъж те избълваха куп идеи и предложения за „идеални ергени“, които работели със съпрузите им.

Трябваше да се махна. Или това, или щях да се нокаутирам с прасето от ковано желязо, което беше поставено на масата.