Ришел Мийд - Сънят на сукубата

— Не мога да повярвам.

Отново не отговорих.

— Не знам нищо за тази част от живота ти — продължи гой. — Не знам истинското ти име. Как си изглеждала. Къде си израснала. Дори не знам на колко си години.

— Хей, не само аз съм такава. И ти не искаш да говориш за много неща — изтъкнах, като се опитах да отвлека вниманието му.

— Какво искаш да знаеш?

— Ами… — замислих се за какво не знам почти нищо. — Никога не говориш за баща си. Как е починал.

Сет отговори веднага, без да се замисли.

— Няма много за разказване. Рак. Бях на тринайсет. Според един психотерапевт, при който мама ни водеше, аз съм се оттеглил в свят на фантазии, за да мога да се справя със ситуацията.

Облегнах глава на рамото му; знаех, че ще ми каже каквото поискам, но по смекчен, типичен за Сет начин. Предвид обичайната му сдържаност, това си беше чиста ирония, но той си беше такъв. Вярваше, че в една връзка трябва да има открита размяна на честност и себеразкриване. Сигурно беше прав, но у мен имаше прекалено много тъмни неща, за които не исках да говоря. Неща, които се боях, че ще го стреснат.

Познавах Сет достатъчно добре, за да знам, че тази вечер повече нямаше да повдигне темата, но усещах болката и разочарованието му. Не ме беше попитал, за да ме разстрои, а като проява на искрена обич. За съжаление това не правеше нещата по-лесни. Ето защо загърбих притесненията и потисканата от дълго време болка и се опитах да споделя нещо с него. Каквото и да е. Нещо, с което да му докажа, че полагам старания за връзката ни. Истинското ми лице и името ми бяха мъртви за мен — забравени спомени за жената, която бях оставила зад гърба си. Само Нифон упорито продължаваше да ме нарича Лета. Сет никога нямаше да научи тези неща.

Седяхме един до друг дълго, докато накрая се реших. Думите засядаха в гърлото ми, когато казах:

— Израснала съм в Кипър. — Напрежението във въздуха нарасна, и двамата чакахме да продължа. — В началото на пети век. Не знам в коя година съм родена. Тогава тези неща не бяха важни.

Той издиша. Не бях осъзнала, че е затаил дъх. Бавно и внимателно ме прегърна с една ръка и притисна устни към косата ми.

— Благодаря.

Зарових лице в рамото му, без да знам от какво се крия. Не му бях казала почти нищо — само два тривиални факта. Въпреки това, да споделя тази малка част от спомените, които толкова исках да скрия, беше силно усещане. Почувствах се незащитена и уязвима, но не разбирах защо. Сет нежно погали косата ми.

— Тогава ли си имала пръстена? — попита той.

Кимнах.

— Сигурно е бил ценен.

— Загубих го — прошепнах.

Той може би долови мъката в гласа ми. Прегърна ме още по-силно.

— Съжалявам.

Останахме така още малко, но знаех, че иска да се прибере и да работи. Не можех да не се съобразя с това и го изгоних. Въпреки всичко усещах, че щеше да остане, ако го бях помолила.

Когато си тръгна, отидох в спалнята и затворих вратата. Коленичих пред отворения гардероб и започнах да вадя кутия след кутия и да ги трупам на камари в стаята. На реда ми му липсваше нещо (например липсваше му ред) и ми отне доста време да преровя купищата боклуци. Накрая извадих покрита с прах кутия за обувки.

Вдигнах капака и затаих дъх. Имаше стари, станали кафяви писма и няколко снимки. Тежък златен кръст на изтъркано въже лежеше сред листовете, заедно с няколко други малки съкровища. Започнах да ровя внимателно, докато накрая открих каквото търсех — бронзов пръстен, позеленял от времето.

Държах го в ръце, все още не успявайки да различа гравираната двойка на диска върху пръстена. Изработката беше по-груба от съвременния вариант на Ерик. Прокарах пръсти по ръбовете на пръстена, без да съзнавам какво правя. Дори го пробвах, но не ми стана. Беше направен за много по-големи пръсти от моите сега. Не исках да се трансформирам, за да си го сложа.

Подържах го още няколко минути. Мислех си за Сет, за Кипър, за най-различни неща. Накрая не можех повече да издържам на болката, върнах пръстена в кутията и го затрупах за пореден път в гардероба.

На следващия ден отидох на адреса от визитката на Данте, който се намираше в Рейниър Вали. Кварталът не беше точно занемарен, но не беше и особено поддържан. Адресът ме отведе до тесен магазин, сместен между бръснарски салон и долнопробен хранителен магазин. На витрината висеше червен неонов надпис „МЕДИУМ“. „У“-то беше изгоряло. Под него на ръка беше написано следното: „ГЛЕДАНЕ НА РЪКА И КАРТИ ТАРО“.