Ришел Мийд - Сънят на сукубата

— О, боже! — казах и затворих вратата след мен. — Като в песента на „Дей маст би джаянтс“ 2 2 Американска рок група. — Бел.прев. .

Винсент се усмихна.

— „Тя е ангел“ 3 3 „She’s an angel“ — име на песен на същата група. — Бел.прев. ?

Кимнах.

— „На косъм понякога разминаваш се с тях…“

— „… наричам те ангел, наричам те с най-хубавите имена“ — довърши той.

— Какво правиш тук? — попита Джоел, прекъсвайки джем сешъна ни.

— Или не с толкова хубави имена — промърморих. Дръпнах се от Винсент и вперих поглед в Джоел. — Аз живея тук, забрави ли?

— Имаме заседание — каза той.

— Помолихте ме да подслоня Винсент, не казахте, че търсите място, където да си устроите топсекретна щаб квартира. Не ми пука къде ще си провеждате църковните служби, но само не се опитвайте да ме гоните от дома ми.

— Съжалявам — каза Ясмин. Стори ми се, че не бях чула правилно. Ангелите се извиняваха толкова рядко, колкото и демоните. От изражението на Джоел личеше, че е изненадан също като мен. — Може би първо трябваше да те попитаме. Бихме могли да отидем на друго място. — Тя се наведе над масичката за кафе и започна да събира вестниците. Интересно. Очевидно манията на Винсент да бъде в крак с новините беше нещо повече от обикновено хоби. Погледнах отново Ясмин и се направих, че не съм забелязала нищо.

— Не, няма проблем. Всъщност след малко излизам. Дойдох да си взема нещо за ядене.

Тя отметна кичур дълга, черна коса от лицето си, който се бе измъкнал от опашката й.

— Искаш ли Винс да ти приготви нещо?

Той се обърна към нея стреснато, изражението му беше и изненадано, и развеселено.

— Аз да не съм ви личен асистент?

— Не и предвид липсата ти на уважение към нас — промърмори тя.

Усмихнах се.

— Благодаря, но няма нужда. Нямам време.

— Добре — каза Джоел. — Побързай тогава.

Уитни въздъхна; изглеждаше смутена, но не достатъчно, за да му направи забележка. Ясмин нямаше такива скрупули и го сръга с лакът в ребрата.

— Какво беше това? — смъмри го тя.

Усмихнах се широко и отидох в кухнята да си взема ябълка. Отворих шкафа за мюсли десерта и открих, че кутията е празна.

— Хей — извиках и се върнах в дневната с кутия в ръка. — Кой ги е изял? Днес сутринта имаше два.

Картър проговори за пръв път.

— Бях гладен.

Вперих невярващо поглед в него.

— И двата ли изяде?

— Бях гладен — повтори той, без да се разкайва ни най-малко.

— Ти си невероятен! — възкликнах. — Първо коледното ми дърво, а сега това? Дори не си изхвърлил кутията!

— Надявах се, че си забравила за коледното дърво. Стана случайно и ти го знаеш.

Въздъхнах шумно и сложих ябълката в чантата си.

— По-късно ще отида да напазарувам — каза Винсент отзивчиво. Обри скочи и се настани между него и Ясмин. И двамата инстинктивно протегнаха ръка да я погалят. Обри ме погледна самодоволно при тази проява на внимание. — Ще ти взема, ако искаш.

— Вземи и на него , за да не краде от моята храна. Ще се видим по-късно. И никакви купони, докато ме няма. — Картър, Ясмин и Винсент се засмяха. Уитни и Джоел не се засмяха.

Затворих входната врата след мен и се спрях в коридора. Искаше ми се да има начин да шпионирам ангелите. За съжаление нямаше. Не можех дори да се скрия от тях. Те можеха да замаскират аурите си, но не и аз. Всъщност те всички знаеха, че още не съм тръгнала. Ядосано се отправих към стълбите, изгаряща от любопитство. Защо всички бяха тук? За какво им беше човекът? И каква бе ролята на вестниците?

Човек трудно можеше да разбере с какво запълваха времето си ангелите. При нас всичко беше ясно. Винаги търсехме души за Ада и го правехме по прозрачен и напълно урегулиран и до най-малката подробност начин. Силите на Рая обаче се движеха по мистериозни пътеки. Какво правеше Картър в Сиатъл беше загадка за мен и приятелите ми — никога не го бяхме виждали да прави нещо особено благородно, освен че никога не отказваше да ти даде цигара. Винаги беше проявявал силен интерес към любовния ми живот и беше щедър в даването на неясни съвети, но предполагам това беше продиктувано от любопитство, а не от алтруизъм.

Работното ми място се намираше само на няколко пресечки. Тъй като не валеше, просто се разходих до там. Още щом влязох в „Емералд Сити“, Мади се приближи към мен с притеснено изражение.

— Здрасти — каза тя неуверено. — Имам, хм, нужда от съвета ти. Утре съм на сватба и не знам какво да облека. Толкова е глупаво… но може ли да погледнеш няколко тоалета?