Ришел Мийд - Сънят на сукубата

— Обичате да гледате или да го правите? — гласът ми беше тих.

Той преглътна, зачуди се дали не му се подигравам, но накрая явно реши, че съм сериозна.

— Да… го правя.

За части от секундата обмислих възможността да спя с него. Имах голяма нужда от енергия. Той щеше да бъде лесна мишена, предвид тайната си мания, която не можеше да удовлетвори никъде. Но пък тогава трябваше да го направя в това тяло, а идеята не ми харесваше. Бях в предпочитания от мен ежедневен образ. А не исках да го петня с работа.

Така че се усмихнах и го пуснах да върви, тихомълком желаейки му да осъществи сексуалните си щения.

По-късно, докато се прибирах, се обадих на Сет да потвърдя срещата ни. Щяхме да ходим в „Пасифик Нордуест Балей“ на представление на „Лешникотрошачката“. Въпреки че обичаше да посещава постановки, да го накарам да излезе малко преди да е завършил книгата си беше херкулесовска задача и още не можех да повярвам, че се беше съгласил. Прие само след като обещах, че ще му позволя да дойде в последния възможен момент.

Очевидно обаче имаше по-различни разбирания за „последния възможен момент“, защото светлините угаснаха, а него го нямаше. Балетът започна и аз извивах глава всеки път, щом вратата се отвореше. За съжаление, столът до мен остана празен. От притеснение пропуснах по-голямата част от представлението и не успях да се насладя на съня на Клара (толкова реален за нея, колкото беше за мен моят сън). Обожавах балета. През живота си бях танцувала в няколко спектакъла и никога не се уморявах да гледам изящни мускули и красиви костюми.

В антракта включих телефона си и видях, че Сет се е опитвал да ми се обади. Звъннах му без дори да прослушвам гласовата си поща. Когато вдигна, казах:

— Моля те, кажи ми, че луд фен те е отвлякъл и че ти е счупил краката с ковашки чук.

— Ами не. Не получи ли съобщението ми?

— Не. На екрана пише, че е отпреди половин час, а бях изключила телефона си. Гледах представлението. Сещаш се, „Лешникотрошачката“.

Той въздъхна.

— Съжалявам. Не можах да изляза. Бях изключил. Мислех си, че ако ти се обадя предварително…

— Предварително? Все едно да ми изпратиш картичка за рождения ден. Шест месеца след датата.

Настъпи тишина и аз изпитах задоволство, че осъзнава грешката си.

— Съжалявам, Тетида. Беше… Не трябваше да го правя, независимо колко работа имам. Наистина съжалявам. Знаеш какъв ставам.

Въздъхнах. Беше толкова адски откровен и очарователен, че ми беше трудно да му се сърдя. Не за пръв път обаче ми връзваше тенекия или пренебрегваше социалния ни живот. Понякога си мислех, че му позволявам прекалено много. Обикновено се притеснявах, че моите прегрешения могат да го засегнат, докато всъщност може би аз бях прецаканата, без да го съзнавам.

— Искаш ли да се видим след представлението? — попитах и се опитах да не прозвуча ядосано. — Коди ме покани на бар с компанията. Може да отидем за малко.

— Ами… не.

— Не? — раздразнението, което се бях опитала да потисна, изскочи на бял свят. — Току-що ти простих, че ми върза тенекия и че профука парите ми за билета, а ти отхвърляш предложението ми за мир?

— Виж… Много съжалявам, но идеята да гледам как ти и приятелите ти се напивате не ми се струва никак привлекателна.

Замръзнах, прекалено шашната да реагирам. Беше го казал по обичайния си мек начин, но долових съвсем лек присмех в думите му. Сет не пиеше. Винаги се беше отнасял към пороците ми снизходително, но изведнъж се зачудих дали те не го дразнят. Сега репликата му ми се стори проява на високомерие.

— Съжалявам, че не отговаряме на високите ти стандарти. Бог знае, никой не иска да правиш нещо, несвойствено за теб.

— Моля те, престани. Не искам да се караме — каза той с раздразнение. — Наистина много, много, много съжалявам за всичко. Не исках да те обидя. Знаеш това.

Светлините примигнаха, обявявайки края на антракта.

— Трябва да затварям.

— Ще… дойдеш ли при мен после? Излез с приятелите си, дай ми време да довърша романа и после ще ти се реванширам. Обещавам. Приготвил съм ти… подарък за Коледа.

Колебанието в гласа му размекна сърцето ми. Малко.

— Да. Добре. Може да е доста късно, когато дойда.

— Ще те чакам.

Казахме си довиждане и прекъснах връзката. До края на представлението бях в кисело настроение и реших, че добре ще ми дойде да се напия и да се посдърпам с момчетата.

Когато пристигнах в „Избата“ Питър, Коди и Хю вече бяха заели една маса. За моя изненада и Тоуни беше с тях. Напълно бях забравила за стажантката си. Но поне Нифон не беше с нея. Надявах се вече да е спала с някого, но липсата на типичното за една сукуба сияние след секс твърдеше противното. Нито Картър, нито Джером бяха благоволили да се появят. Спомних си, че Джером е извън града, а ангелът сигурно беше с колегите си. Дори бе възможно все още да са в апартамента ми.