Ришел Мийд - Сънят на сукубата

Когато тръгнаха, погледнах Сет.

— Ето защо нямам деца — казах му. Това не беше вярно, разбира се. Изобщо не беше вярно. Децата бяха нещо недостижимо за сукубите. — Все пак… мисля, че Дъг е прав, колкото и да е шантаво — замислих се. — Видях Бет на влизане.

Сет се усмихна.

— Мади е добър писател и е адски умна, но не я бива да разчита хората.

Погледнах го накриво.

— Мислех, че това важи за всички писатели.

— За някои повече.

— Шокиращо. Возил си се с нея в една кола… колко? Четири часа? За какво си говорихте?

— За писане.

Въздъхнах.

— Иска ми се да се отпускаше и пред други, не само пред мен и Дъг. Тя е много забавна. Нейна беше идеята да напръска колата на Дъг с изкуствени цветни ленти заради изявлението му, че докато е писала „Женската мистика“, Вети Фридан е страдала от постменструален синдром.

— Според мен това не е „забавно“, по-скоро е „страшничко“. А и идеята беше твоя — напомни ми той. — И двете сте опасни. Онова с краденето на душите ми се струва детска игра в сравнение с нещата, които можете да сътворите заедно.

Усмихнах се. Беше вярно. През последния век (че и повече) нямах много жени приятелки. Оказа се, че женската компания ми е липсвала.

— Бедна ти е фантазията. Независимо колко закърнели са социалните й умения, тя е най-хубавото, което ми се е случвало от известно време.

— О!

— Е, с изключение на присъстващите, разбира се.

— Разбира се. Както кажеш.

— Хей! — за малко да го хвана за ръката, но се сетих, че сме на публично място. — Това не е състезание. Ти си по-добър готвач. И целуваш по-хубаво.

— Не знаех, че и това сте правили.

— Нали знаеш колко много си падам по писателите?

Усмивката ми посърна и мисълта ми се насочи към други проблеми. Цяла сутрин бях мислила за загубата на енергията ми — вероятно тази вечер или утре трябваше да потърся нова жертва. Според Джером не беше нищо особено, но, както обикновено, аз не можех просто така да забравя за случилото се. Бях решила да посетя приятеля ми Ерик Ланкастър — смъртен човек, изключителен източник на окултно знание. В половината от случаите той сякаш знаеше повече от приятелчетата ми.

Споменах за това на Сет и той се съгласи да ме придружи. Което беше хубаво. Често си бях мислила, че добре ще му се отрази да поговори със смъртен, който често се сблъскваше със свръхестественото. Случаят беше подходящ.

Сет дойде у дома след работа и набързо си спретнахме вечеря на микровълновата, преди да излезем. Докато слизахме по стълбите, той отново ме подкачи за Мади.

— Доста време работихте в офиса. Да не сте се натискали?

— Само малко — уверих го.

Той се засмя и хвана ръката ми. Дръпнах го към себе си. Устните ни се сляха в целувка и топлината на тялото му заля моето. Нямах никакви съмнения кое беше най-хубавото нещо в живота ми. След няколко сладки мига се отделихме един от друг като по команда; неохотата ни направи цялата ситуация малко неловка.

— Да — казах. — Определено не се целува добре колкото…

Изведнъж млъкнах и направих гримаса, тъй като усетих приближаването на Нифон. Безсмъртната му аура беше мазна и мускусна. Дръпнах се от Сет и се втренчих в тротоара към приближаващия имп. Той ме видя и махна с ръка за поздрав.

— Извини ме за момент — изрекох. Слязох набързо по оставащите стъпала и застанах на пътя на Нифон, за да не може Сет да ни чува. — Какво искаш?

— Какво е това отношение, Лета? Сукубите трябва винаги да са чаровни и сърдечни. — Той погледна зад мен. — Това ли е приятелят ти човек? Може ли да се запозная с него?

— Може да се разкараш. Не трябваше ли да наглеждаш Тоуни?

— Бях при нея — отвърна ми весело той. — Затова и идвам при теб. Проследих я снощи. Беше доста уверена в способностите си, но накрая не успя да си опече нещата. Горката. Явно ще й трябва малко повече време да свикне, отколкото си мислех. За щастие ще остана заедно с нея до последно.

Подигравателната му забележка се заби в съзнанието ми, каквато и беше целта му.

— Само това ли дойде да ми кажеш? Защото излизам. Трябва да отида на едно място.

— Разбира се, разбира се — усмихна се превзето той. Махна неопределено към Сет. — Не исках да ви прекъсвам, макар че вие май сами се прекъснахте. — Изведнъж осъзна нещо и това се отрази на лицето му. — Не спиш с него, нали? Изпитваш някаква благородна отговорност към неговия живот. Горкият, горкият човек. — Нифон се засмя. — О, Лета. Ти си едно от най-очарователните създания, които някога съм срещал.