Ришел Мийд: Сънят на сукубата

Студеният поглед на Джоел изстина с още 10 градуса.

— Сякаш някога бихме споделили намеренията си с тъмна прелъстителка на злото.

Ясмин го сръга и завъртя очи.

— Тя се шегува.

— Точно това иска да си помислиш — предупреди я злокобно той. — Аз поне няма да отпусна гарда, докато се опитва да използва лукавите си и злокобни прелъстителски умения върху нас.

Отправих му вяла, апатична усмивка, облегнах се на стола и кръстосах крака така, че полата разкри бедрата ми.

— Скъпи, ако използвах лукавите си и злокобни прелъстителски умения, ти пръв щеше да разбереш.

Тъмна руменина заля бузите му. Той втренчи поглед в Картър.

— Не знам каква игра си мислиш, че играеш, но трябва да се отървеш от нея.

Картър остана спокоен.

— Тя е безобидна… Освен ако не си пласиращ дрога бог или нефилим. Или интровертен писател.

Ясмин се сепна и веселото й изражение помръкна.

— Не се шегувай с нефилимите.

— Всъщност — разсеяно продължи Картър — тя може да реши малкия ни проблем. Джорджина, имаш ли нещо против да подслониш един човек? Винсент трябва да отседне някъде, докато е в града.

Вдигнах изненадано вежди. Винсент не изтълкува правилно мълчанието ми и побърза да каже:

— Няма проблем и да откажеш. Ти дори не ме познаваш. Разбирам, че е малко шантаво.

— Не знам — отговорих още по-любопитна какво е намислила тази странна компания. — Все пак ангели гарантират за теб. Не би могъл да намериш по-добра препоръка. Ако нямаш нищо против да спиш на дивана, аз съм съгласна.

— Ти си перла сред сукубите — заяви Картър.

Джоел едва не се задави с питието си. Предвид тъпанарското му държание, едва ли в чашата му имаше алкохол. Вероятно кул-ейд 1 1 Марка разхладителна напитка. — Бел.прев. или пепси. По-скоро диетично пепси.

— Да не си се побъркал? — възкликна той. — Тя е сукуба! Не можеш да го подложиш на такова нещо! Помисли за душата му!

— Тя не си пада по добри мъже — отвърна Картър. — По принцип. Няма да имаме проблеми.

Ясмин погледна закачливо Винсент.

— Той всъщност не е чак толкова добър.

— Картър… — започна Джоел.

— Казах ти, тя е свястна. Преглътни го. Имаш думата ми. Тя не задава въпроси и докато търсите, постоянно ще сте във връзка с него.

Подскочих при думата „търсите“. Ето че стигнахме до някъде.

— Та какво търсите?

Отговори ми мъртвешка тишина. Уитни кръстоса ръце. Винсент отпи от чашата си.

— Добре, разбрах — довърших гимлета на един дъх. — Не ми трябва да знам. Това е работа за големите. Шушу-мушу и така нататък.

Усмивката на Ясмин се върна.

— Тя много ми харесва, Картър. Разбирам защо харесваш компанията й.

После заговори за друга сукуба, с която се запознала в Бостън, и смени темата толкова плавно и умело, колкото и Картър можеше. Картър се досети какво мисля, улови погледа ми и се усмихна. Завъртях раздразнено очи.

Все пак, с напредването на вечерта се оказа, че Ясмин ужасно много ми допада. Главно тя, Винсент и Картър участваха в разговора и макар ангелите да не бяха забавни колкото приятелите ми, осъзнах, че се веселяха по техен си начин. Вярно, псуваха и пиеха много по-малко, но никой не е съвършен.

Барът затвори и си тръгнах с Винсент. Джоел не пропусна да отбележи колко свята е човешката душа. Винсент го изслуша с търпеливо изражение и кимаше на по-важните моменти.

— Винаги ли е такъв? — попитах го на път за вкъщи.

Винсент се засмя.

— Не може да се въздържи. Прави го за добро. Просто се притеснява за мен.

— Ти притесняваш ли се?

— Не. Ти си много сладка, но не, не се притеснявам. Вече съм влюбен.

Щях да го подкача, че това не значи абсолютно нищо, че повечето ми жертви също си мислеха, че са влюбени. Нещо в гласа му обаче ме накара да се спра. Начинът, по който го каза, ме накара да повярвам, че любовта му наистина може да го предпази от мен и от всички злини на света. Говореше като някой, който е неуязвим. Изведнъж ми стана тъжно.

— Радвам се за теб — казах меко.

Той ме изгледа косо.

— Добра си за сукуба.

— Достатъчно добра, за да ми кажеш какво правят висшите ти приятели в града?

По лицето му премина усмивка.

— Не.

Вкъщи го настаних на дивана и му донесох една камара одеяла. Обикновено гледах в апартамента ми да е горещо, но вече беше декември, а и една част от мен още помнеше как едно време се опитвах да се стопля клечейки край слабия огън, така че одеялата никога не бяха достатъчни.

Малко след това си легнах и се зарових сред собствените ми завивки. Този път не сънувах нищо.