Ришел Мийд - Сънят на сукубата

Обърнах му гръб и се втурнах към Сет.

— Хайде. Да вървим.

— Кой беше този? — попита Сет, когато се отдалечихме.

— Този е имп. И задник.

Почти до другата пресечка чувах подигравателния смях на Нифон. Опитах се да забравя за него, докато вървяхме към колата на Сет. Достатъчно досадни бяха закачките на приятелите ми. Да чуя такава от Нифон обаче, беше непоносимо. За щастие се успокоих, когато потеглихме. Съсредоточих се върху срещата с Ерик, надявах се той да разбули мистерията.

Ерик държеше магазин на име „Аркана“ в Лейк Сити. Въпреки че за съжаление се намираше в съседство на грозни молове, магазинът излъчваше топлота и уют. Приглушената светлина вътре създаваше спокойна атмосфера, а бълбукането на малки фонтанчета се смесваше с леещите се от уредбата нежни звуци на арфа. Книги, бижута, свещи и статуи запълваха всяко свободно пространство. Във въздуха се носеше сладкият аромат на пръчици наг чампа.

— Прекрасно — каза Сет и се заоглежда.

Ерик погледна нагоре към нас — беше коленичил зад купчина книги. От последния път, когато се видяхме, си беше пуснал мустак; харесваше ми начинът, по който сивата му коса изпъкваше на тъмнокафявата му кожа. Нежна усмивка разцъфна на лицето му.

— Госпожице Кинкейд, какво неочаквано удоволствие. А водите и приятел. — Той стана и дойде при нас, подавайки ръка на Сет.

— Ерик, това е Сет Мортенсен. Сет, Ерик.

Здрависаха се.

— За мен е удоволствие, господин Мортенсен. Дошъл сте за компания?

— Да — отвърна Сет и му се усмихна в отговор. — Така е.

— Ако имаме късмет — казах подкупващо, — Ерик ще има време за чай. Той предлага само без кофеин, така че ще останеш доволен.

— Разбира се, че имам време — отвърна Ерик. — Едва ли съществува мъж, който да няма време за вас, госпожице Кинкейд.

Ерик отиде да направи чай и аз погледнах Сет закачливо.

— Ето това е човек, който наистина ме цени. Той няма да ме зареже заради някакви си книги.

— Доколкото си спомням, ти боготвориш точно тези книги. А и как иначе ще те издържам при стандарта на живот, с който си свикнала?

— Доколкото си спомням, последния път аз платих сметката.

— А, да. Позволих ти една проява на еманципация, защото не исках да ви давам повод с Мади да поругаете колата ми.

Чаеното ни парти се състоя около малката маса на Ерик в ъгъла и се изненадах, когато Сет започна разговор с Ерик за това какво значи да си смъртен сред безсмъртни. Обикновено Сет не беше толкова общителен и се зачудих до каква степен го тревожеха безсмъртните странности.

— Това обърква вътрешното ми чувство за време — отбеляза Ерик. — Срещам се с хора като госпожица Кинкейд, която винаги е млада и хубава. Кара ме да си мисля, че времето е спряло. После поглеждам себе си и забелязвам нови бръчки. Чувствам болки в ставите. Осъзнавам, че аз ще си отида, а те ще продължават да управляват света и без мен — той въздъхна, по-скоро с почуда, отколкото с тъга. — Иска ми се да видя какво още ще се случи.

— Да — каза Сет и ме изненада. Очите му бяха мрачни и сериозни. — Знам какво искаш да кажеш.

Погледнах го и осъзнах нещо, за което досега не се бях замисляла. Знаех, че е мислил за бъдещето и за собствената си смърт (всички смъртни го правят), но едва сега осъзнах колко много значеха тези неща за него. Гледайки двамата мъже, ми хрумна, че един ден те ще умрат и усетих как нещо в гърдите ми изстина. За един удар на сърцето си представих как Сет се сбръчква и посивява като Ерик.

— Вълнуват ни мрачни мисли? — попитах в опит да стопя напрежението. — Не дойдох тук, за да ви създавам комплекси, а за да се възползвам от знанията на Ерик.

— Слушам ви — каза той.

— Ами… нали знаеш, че за да съществувам, ми е необходима енергия? — Идиотски въпрос. Разбира се, че знаеше. — Вчера сутринта се събудих и целият ми енергиен запас беше изчезнал.

Ерик се замисли.

— Това е нормално, нали? Енергията се изчерпва с времето.

— Не толкова бързо. Не и след като… — спрях, внезапно осъзнавайки, че май все пак не беше толкова добра идеята да взема Сет с мен. — Аз… хм, бях получила нова енергия предната нощ.

Изражението и на двамата не се промени.

— И не си правила нищо необичайно?

— Не. Джером мисли, че е от стрес — свих рамене. — Аз обаче не съм съгласна. Сънувах… странен сън… но нищо изтощително.

— Сънищата са силни — каза Ерик. — И понякога стресът ни влияе повече, отколкото осъзнаваме. За съжаление знам малко за сънищата, но… — той се намръщи и внезапно се вглъби в себе си.