Ришел Мийд - Сънят на сукубата

А Нифон… е, това вече беше удар под кръста . Не обичах да ми напомнят за миналото ми, а и него не харесвах. Имах чувството, че е замислил нещо, само не проумявах какво. Беше купил душата ми и ме беше вербувал до края на вечността. Какво още искаше? „Почакай и ще разбереш“, прошепна едно предупредително гласче в главата ми. Потръпнах. Тоуни съвсем скоро трябваше да направи първия си удар.

Изведнъж вече не вярвах, че ще успея да заспя. Исках да изляза . Не за да взема поредната жертва или нещо такова, просто исках да съм навън. Да пийна нещо. Да флиртувам. Така ситуацията може би нямаше да ми изглежда толкова катастрофална.

Тръгнах към „Избата“ — любимо заведение на местните безсмъртни. Предвид партито по случай посрещането на Тоуни, едва ли щях да срещна някой познат. Добре щеше да ми се отрази да остана насаме със себе си. И все пак, когато влязох в претъпкания бар и се запровирах между пиещите и смеещите се посетители, долових хладно усещане да дразни безсмъртните ми сетива. Напомни ми на кристали и озон.

Огледах се и видях Картър в другия край на заведението на една кръгла маса. Най-силният ангел в Сиатъл (онзи, който подпали коледната ми елха) също ме усети и устните му се извиха в лека усмивка за поздрав. Той естествено не беше поканен на събирането на служителите на Ада, но иначе често излизаше с малката ни компания. Отначало това ме озадачаваше, но постепенно започнах да го приемам като нормална част от живота си, колкото и странно и лошо да се обличаше.

Изненадах се, че го виждам навън тази вечер, но още повече се шашнах от компанията му. Трима ангели и един човек — и четиримата непознати. Всички ме изгледаха с любопитство и (поне единият) с презрение. Не че имаше значение. Да ме презира колкото си иска. Шайка ангели не би могла да ми навреди, не и след днешния ден. Фактът, че Картър не беше сам обаче, ме порази. Досега не го бях виждала да работи в екип. Нездраво любопитство се надигна у мен, зачудих се какво може да ги е събрало — при това сред тях имаше и човек.

Картър забеляза изпитателния ми поглед, намигна ми и ме покани с жест за изненада на двама от ангелите. Кимнах, че приемам, но първо се отбих на бара и си взех водка гимлет.

Когато минута по-късно отидох при тях, се постарах да се държа като нахакана сукуба и издърпах един стол до Картър.

— Леле-мале — казах. — Все едно имаме уикенд на отворените врати. Явно днес всички посрещаме гости.

— И аз така чух — каза той. Разсеяно прокара ръка през дългата си до брадичката руса коса. Може и да се лъжех, но май я беше измил за пръв път от шест месеца. Явно гостите бяха важни. — Чух още, че вашата гостенка ще остане за повечко време.

Направих гримаса.

— Не ми се говори за това, а и за теб няма значение.

— Да очакваме ли скоро женски бой?

— Тази реплика остаря преди един час. Ще ме представиш ли на другарчетата от класа?

Това разсмя едната от жените ангели. Тя имаше силно загоряла кожа и черна коса, която блестеше като коприна. Весело пламъче затанцува в очите й, когато протегна ръка към мен.

— Ясмин. А ти си Джорджина.

Кимнах, не можех да сдържа усмивката си. Нейната усмивка в отговор ме изпълни с топлота и радост. Може би някои ангели не бяха чак толкова лоши. Стана ми забавно и защото приятелите й не изглеждаха толкова нетърпеливи да се запознаят с мен.

— Аз съм Уитни — представи се бавно другият ангел, красива чернокожа жена, чиято коса беше сплетена на безброй малки плитчици. Усетът й за мода отговаряше на моите стандарти — носеше подобни на котешки очи очила, които й придаваха едновременно и чаровен, и умен вид. Поколеба се за миг дали да ми подаде ръка, но все пак я подаде.

Погледнах с очакване към последния ангел. Той имаше тъмнокафява коса и сини очи и дълго, тясно лице. Изражението му говореше за ясно разочарование и високомерна въздържаност. Ето такова поведение очаквах от ангелите. За момент реших, че изобщо няма да проговори. После, с огромна скованост, той каза:

— Аз съм Джоел — но не ми стисна ръката.

Обърнах се към човека, който се усмихна с ентусиазма на Ясмин и отметна дългата черна коса от очите си.

— Винсент Дамиани. Приятно ми е.

— И на мен. — Направих се, че не виждам многозначителния поглед на Картър. — А през цялото време си мислех, че нямаш приятели.

— Избързваш със заключенията, дъще на Лилит — той отпи от чашата, която май беше пълна с чисто уиски. — Тук са по работа.

— О! Топ секретна ангелска работа, а? И какво предстои? Танц върху главата на карфица? Лобиране за националния празник на сладките кученца?