Волфганг Холбайн - Ад от огън и лед

Но не външността на джуджето караше Стоун да потръпва от ужас.

Това бяха очите му.

Очи, големи и тъмни като очите на животно, без да се откроява зеница и ирис. В тях се четеше познание и мъдрост, които предизвикваха тръпки на ужас у Стоун. Понякога му се струваше, че тези очи проникват директно във вътрешността на тялото му, че за тях няма секрети и тайни мисли. И въпреки че от три месеца джуджето бе негов пленник, че бе изцяло в ръцете му и не оставаше нито миг без охрана, понякога Стоун имаше чувството, че дребосъкът си играе с него.

— Кой си ти, Гурк?

Стоун първо осъзна, че бе изрекъл мисълта си на глас, и едва тогава възприе отговора на гнома.

— Мисля, че сега не е подходящият момент да говорим за мен — каза той с неприятно висок фалцетен глас. — Нека поговорим за теб. Изглежда, си затънал в неприятности. — Той вдигна ръка и прокара показалец по горната си устна. — До тук.

— Така ли? — каза Стоун мрачно. Той стана, приближи се до прозореца на своя апартамент и погледна надолу към небостъргачите на Манхатън, които се простираха ниско долу и приличаха на странен пейзаж от чужда планета — грамади от стъкло, хром и бетон. Той остана неподвижен няколко минути, вперил поглед в пространството, после се обърна рязко и отиде пред масичката до вратата, за да си приготви питие.

— Направи и за мен — поиска Гурк.

Стоун го изгледа с изненада:

— Изобщо не знаех, че пиеш алкохол.

— Много неща не знаеш — отвърна Гурк с гримаса. После скокна от стола си и затепа с малки крачки към него. С усмивка грабна от ръката на Стоун чашата, която бе приготвил за себе си, вдигна я за наздравица и я изпразни с една мощна глътка. След това просто я пусна на пода, изтри доволно устни с опакото на дланта си и се оригна шумно.

Стоун го изгледа.

— Едва ли има какво да науча от тебе, малкия — каза той.

— Но аз имам какво да узная от тебе, големия — продължи в същия дух Гурк. — Трябва да си призная, че доскоро се чувствах така, както и ти. Но сега вече знам какво става с теб.

— Така ли?

Гурк кимна енергично.

— Ти се страхуваш от нещо — заключи Гурк категорично. — Не знам от какво, но ако някога съм виждал човек, който се страхува, това си ти.

— Може би — отвърна Стоун, за да отклони въпроса. — Може би имам причини за това.

Той вдигна стъклената чаша, която Гурк бе пуснал на пода, постави я обратно на масата и понечи да вземе друга, но не довърши движението на ръката си, а само сви рамене и отново се приближи до прозореца. Чу, че Гурк го последва, и видя отражението на фигурата му в стъклото, но не се обърна.

— До днес бях твърдо убеден, че искаш да скроиш клопка на Черити и останалите — каза Гурк. — Но това не е истина, нали?

Стоун не отговори.

— Искам да кажа — продължи Гурк, — че информацията, която им подхвърли, е вярна. Те наистина могат да обезвредят тази проклета бомба.

— Може би — отвърна Стоун.

— Защо? — попита го Гурк.

Стоун се обърна към него и го погледна отвисоко:

— Какво защо?

Гурк направи уточнителен жест:

— Искам да кажа: защо го правиш? Ти предаде собствения си народ. Ти се превърна в сервилен слуга на тези чудовища и те те възнаградиха царски. А сега изведнъж поставяш всичко на карта. Защо?

— И ти още питаш? — отвърна Стоун. — Знам историята на твоя народ, Гурк. Знам какво се е случило с родната ти планета. Не искам същото да се случи със Земята.

Гурк сви лицето си в гримаса, чието значение остана непонятно за Стоун.

— О! Рискуваш живота си, за, да спасиш твоя свят? — Гурк се изсмя злобно. — Извини ме, губернатор Стоун, но ми е трудно да го повярвам.

— Това е истината — каза Стоун. — Знам, че ме презираш. Знам, че всички ме мразят. Може би имат право. Мислите, че съм ви предал, че съм ви продал на извънземните.

— А не е ли вярно?

— Сега не желая да говоря за това — каза Стоун. — Но дори да беше вярно — има разлика дали ще поробиш, или ще унищожиш един народ.

Гурк го погледна, наклонил косо глава.

— Какво се е случило, Стоун? — запита той. — Ти знаеш, и то не от вчера, че бомбата съществува. Познаваш и стратегията на мороните — те разрушават това, което не могат да притежават.

— Този свят ще загине, малкия, ако не ги спрем — каза Стоун със сериозен тон. — Имаш право, нещо се случи. Във всеки случай — Морон ще изгуби тази планета. А ти знаеш какво следва тогава.

Лицето на Гурк потъмня.

Да, той знаеше какво следва. Беше го преживял, беше го видял със собствените си очи. Всичко бе толкова отдавна, понякога дори вярваше, че е погребал този спомен, но се оказваше, че мами самия себе си с тази заблуда.