Волфганг Холбайн - Ад от огън и лед

Черити се изправи до него и го заговори. Той не реагира, а и тя не очакваше отговор. Този път обаче тя го сграбчи решително за раменете и като го разтърси грубо, го принуди да я погледне.

— Ще трябва да ми отговорите на няколко въпроса, Лестър — каза тя.

Лестър я погледна и се усмихна.

Черити изпита внезапно желание да закрещи насреща му, но нещо в погледа му я възпря да го направи. Гневът й се превърна в объркване.

— Кой сте вие, Лестър? — попита тя.

— Но вие знаете, капитан Леърд — отговори Лестър.

— Не, не знам — отвърна Черити. — Не знам кой сте или какво сте, но едно знам със сигурност: вие не сте от хората на Хартман. Външно изглеждате като тях, но това е единствената прилика.

— Заблуждавате се, капитан Леърд — отвърна Лестър меко. — Мога да ви обясня.

— Направи го тогава — каза Скудър мрачно. — И кълна се, момчето ми, ще те убия собственоръчно, ако твоето обяснение не ми хареса.

Лестър го погледна с упрек, но после отново се усмихна, поклати глава и изтръгна въздишка на примирение.

— Знам, нямах право да убия Филипсен — каза той. — Това бе грешка. Просто изгубих контрол над нервите си.

Черити го погледна в очите и разбра, че лъже. Лестър продължаваше да се усмихва, но в тази усмивка липсваше топлина, липсваше чувство. Нямаше израз нито на колебание, нито на страх. Нямаше нищо.

— Нямам това предвид — каза тя. — Ако оцелеем, ще отговаряте за това пред вашия шеф. И пред вашата съвест. Ако въобще я имате.

Тя посочи пулта за управление:

— Откъде знаете как се управлява тази машина?

Лестър сви рамене.

— Просто го знам. — Той отвърна с нова, този път почти убедително изиграна несигурна усмивка. — Просто имам талант за тези неща, капитан Леърд. Винаги съм се справял. Попитайте Фалър. Щом видя машина, инстинктивно се досещам как функционира. Не знам — не ме питайте как го правя. Но мога.

— Вярно е — каза Фалър. — Той винаги е бил гений на компютъра. Сяда пред него и след половин час е готов да направи чудеса.

Черити решително поклати глава.

— Възможно е — каза тя. — Но това не е задоволително обяснение. Това тук е една напълно чужда за нас технология.

— О, не е чак толкова чужда — каза Лестър. Той посочи последователно няколко от апаратите по стените и по странните на вид пултове за управление. — Вижте — това, и това, и онова там, са напълно нормални компютри. Високоразвита техника, но принципът на действие е същият, какъвто е при нас. Останалата част от тази машинария е смешно примитивна, все едно дете си е сглобило играчки. Гениалното е, че заедно двете неща работят перфектно.

— Нямаме нужда от лекция за техниката на мороните, Лестър — прекъсна го Скудър грубо. — Искаме да знаем защо вие умеете да работите с тази техника.

— Но нали вече ви обясних — каза Лестър. — Не знам. Просто се справям. Би трябвало да сте доволни, че мога. Иначе сигурно щяхме да сме мъртви.

— И без това вероятно вече сме — каза Скудър мрачно.

Черити го изгледа въпросително и Скудър продължи с гневен жест:

— Вярваш ли, че ще излезем живи оттук? Вероятно те отдавна са узнали за нас и вече са на път насам.

— Това още нищо не значи — каза Лестър. — Доколкото успях да разгадая, тази машина работи напълно автономно. Може би никой не е забелязал нищо.

— Може би — промърмори Скудър. — А ако може би, все пак — след половин час навън ще гъмжи от мравки.

— Едва ли — Черити погледна екрана и сви зиморничаво рамене. — Още само няколко градуса и въздухът навън ще замръзне. Животът там е невъзможен.

— Тук вътре също не е твърде уютно — каза Скудър. — А дали няма нещо като отопление?

— Не знам — отвърна Лестър. — Честно казано, за това не се бях сетил досега.

Черити посочи големия екран:

— В каква посока се движим сега?

Не бе изненадана, когато Лестър отговори:

— На север.

— На север? — Скудър изстена. — Но… така ще попаднем право в Зоната на смъртта!

— Вече сме вътре в нея — отвърна Лестър спокойно. Той се усмихна отново. — Искате да стигнем в Ню Йорк, нали? Ще ви откарам до там.

Пълното име на извънземния, което гласеше Абн Ел Гурк Бен Амар Ибн Лот Фудел Четвърти, първоначално бе просто смешно за Даниел Стоун.

Но това беше отдавна, преди месеци, които сега му се струваха дълги като години, ако не и десетилетия. Сега се страхуваше от джуджето. При това, то не беше се променило с нищо. И сега си оставаше същата уродлива, мършава фигура, на ръст метър и половина, с ръце като на скелет и къси криви крака, с гърбица, едва прикрита под пелерината с цвят на кафява кал, със суха възлеста шия и неестествено голяма адамова ябълка, която подскачаше като дебел бръмбар при всяка изречена дума, с несъразмерно едър, гол череп, с изражението на винаги тъжно и злобно джудже. Кожата му имаше болнав оттенък, който не можеше да се опише с думи.