Волфганг Холбайн - Кралицата на бунтовниците

Черити се колебаеше.

— Ние…

— Ако се тревожиш за тримата си приятели, лейди — прекъсна я Кент, — то е излишно. Моите хора се грижат за тях.

Той се усмихна. Чериги малко сковано отвърна на усмивката му, но не каза нищо повече.

Пътят не беше много далече, вървяха около десет минути, преди към тях да се присъедини втора, също така авантюристична на вид група, в компанията на която бяха както Бърт и Гърк, така и вастенландката, а после завиха на запад. Почти бяха достигнали края на каменната пустиня и вече приближаваха до зоната на смъртта около Шаитаан, когато Кент отново спря и направи повелителен жест. Трима от хората му отместиха настрани една скала, която само изглеждаше, че тежи тонове. Отдолу се показа входът към кръгъл, много тъмен тунел. Мъжете вкараха вътре мотоциклетите, после някой много грубо блъсна Черити и тя се спъна.

За момент около нея стана тъмно, после мътните очи на две-три джобни фенерчета светнаха и фигурите на Кент и неговите хора заприличаха на черни сенки в изкуствената нощ. Черити предполагаше, че те ще вземат мотоциклетите, но Кент само нетърпеливо махна с ръка и с лампата си посочи в тъмнината.

— После ще ги вземем — каза той. — Сега бързо. И без излишен шум.

Всички послушно потеглиха. Още след първите няколко десетки крачки полукръглият проход се разшири в зидан тунел, широк повече от пет метра, от страничните стени на който на неравни разстояния излизаха по-малки полукръгли галерии. Подът, по който вървяха, беше сух, но въпреки това тунелът не беше нищо друго освен част от някогашна канализационна мрежа, помисли си Черити.

Бунтовниците все така се движеха по пътищата, по които винаги се бяха движили — в подземията. Въпреки всичко, изглежда, освен някои основни неща, не се бяха променили; все едно дали борбата беше срещу потисници хора или срещу такива, които идваха от някоя друга планета.

Тези мисли я накараха да се усмихне. Във всеки случай не за дълго. Само до момента, в който осъзна, че тази канализационна мрежа наистина все още съществуваше, а града, за който е била построена, вече го нямаше.

Значи все пак съществуваше разлика между тези бунтовници и техните предшественици.

Вървяха около десет минути в тъмнината, преди да достигнат целта си — високо, влажно помещение със стени от напукан бетон и под на повече от пет метра под нивото на тунела, така че трябваше да слязат надолу по ръждясала стълба. Две мъждукащи петролни лампи осветяваха помещението. Един голям и няколко по-малки дървени сандъци заместваха масата и столовете, а имаше и няколко ниски походни легла, което доказваше, че това влажно подземие сигурно служеше като квартира на мъжете за по-продължително време — мисъл, която накара Черити да потръпне. Самата тя още отсега се бореше с обхващащата я клаустофобия. Освен това тук долу беше студено, а след изпепеляващата жега на пустинята тя понасяше студа двойно по-тежко.

С безмълвен жест Кент посочи на нея и Скудър две места за сядане, далеч едно от друго; настани младата жена с бебето на едно от леглата и сам също седна. Барт и Гърк бяха отпратени в другия ъгъл, където ги пазеха по двама мъже, а зад Нет също застана един мъж със заредено оръжие. Хората на Кент бяха предпазливи.

Черити отправи към Гърк гневен поглед, който джуджето буквално пренебрегна. Веднъж да свърши това тук, ядосано си помисли тя, ще трябва да поговори с него. Неговото и нейното понятие за думата приятели, изглежда, невинаги съвпадаха.

Бунтовниците започнаха да се разполагат из помещението; някои насядаха по сандъците, други на походните легла, някои просто останаха прави, но никой не направи опит да свали поне якето си, макар маскировъчните костюми да изглеждаха всичко друго, но не и удобни. Черити имаше чувството, че все още далеч не са достигнали крайната си цел.

Въпреки това Кент не се канеше да продължи прехода — или поне да се погрижи на тях. Вместо това той се обърна към един от спътниците си и започна бързо, полугласно да разговаря с него. На няколко пъти мъжът погледна към нея и Скудър. Черити имаше много неприятното чувство, че в този разговор ставаше дума чисто и просто за живота на всички тях. Тя хвърли загрижен поглед към Скудър, но в отговор получи само свиване на рамене.

— Добре. — Гласът на Кент нахлу в мислите й. — Още веднъж, и то поред.

Ел Гърк се изправи, доколкото това беше възможно при човек с ръст метър и половина.

— Ние сме…

— Едно по едно — прекъсна го Кент, усмихнато, но с много рязък тон. — Ще имаш възможност да говориш.