Волфганг Холбайн - Кралицата на бунтовниците

Този път мина доста време, преди Кент да отговори, а когато той го направи, в гласа му се забелязваше странна смесица от недоверие и примирение:

— Това са големи думи, Черити. Но е по-лесно да се каже, отколкото да се направи.

— Възможно е. — Черити се опитваше да прикрие раздразнението си. — Само че няма да се отървем от Даниел, ако седим тук и чакаме сам да си иде.

Кент въздъхна.

— Останалите също, зная. — Неизвестно защо той неочаквано се ядоса. — Какво си въобразявате, че всъщност сте? Хора, които трябва да ни казват какво да правим или да търпим? — Той гневно поклати глава. — По дяволите, какво си мислите, че правим от години? Борим се срещу тези чудовища както можем.

— Видях — отвърна с усмивка Черити. — Човек трябва само да погледне на изток, за да види как се борите с тях, Кент.

Погледът на Кент беше суров.

— Какво си мислите, че трябва да правим? — попита той, като едва се владееше. — Тук сме по-малко от четирийсет души. Да не би да искаш да грабнем оръжията и да атакуваме Шаитаан?

— Не — спокойно отвърна Черити. Беше очаквала този въпрос. — Това би било равносилно на самоубийство. Знаете ли как се решават подобни проблеми там, откъдето идвам? Хората се опитват да открият причината за заплахата и да я елиминират.

Кент я погледна неразбиращо.

— Каква си ти, Черити? — попита той. — Ти не си от шарките, нали?

— Аз… живях известно време при тях — уклончиво отговори тя. — Заедно сме, откакто Даниел унищожи шарките. От осем дни.

Кент се усмихна, и то по такъв начин, че на нея й стана напълно ясно колко малко го удовлетворява отговорът й.

— И какво възнамерявате да правите сега? — попита той, като все така се усмихваше. — Искате да обявите война на Даниел — петимата?

— Търсим помощ — каза Черити. Усети как Скудър я погледна предупредително, макар че нито за миг не погледна към него. Ако сега направеше грешка, вероятно щяха да изгубят нещо повече от неколцина потенциални съюзници. Например, живота си.

— Помощ? За какво?

— За нещо, което не можем да свършим сами — предпазливо отговори тя. — Имаме необходимото въоръжение — добави, като кимна с глава към оръжието на коленете на Кент, — но се нуждаем от сведения. Някой, който да познава околността, със знания…

— За какво? — още веднъж попита Кент.

Черити шумно пое дъх, преди да отговори. Но и след това й беше трудно да изрече двете думи:

— Искаме Даниел — каза тя.

Селото беше скрито в падина. Състоеше се само от десетина куполообразни постройки, но той видя множество следи — много повече, отколкото би било вероятно при ограничения брой колиби. И не само следи от хора.

Той беше проверил града в северния край на равнината и, както и Даниел, беше стигнал до заключението, че капитан Леърд и множеството нейни придружители трябва да бяха напуснали лагера на шарките, преди глайтерите да пристигнат там, и са прекосили равнината в посока на юг; във всеки случай му трябваше много по-малко време, отколкото на Даниел, за да стигне до този извод. Още през нощта беше разбрал, че деветдесет процента от следите, които глайтерите на Даниел и отрядът ездачи бяха проследили, бяха фалшиви — или следи на отделни бегълци, отделили се от основната група, или умишлено оставени, за да заблудят преследвачите.

Но не и Кайл.

Той мълчаливо погледна надолу към селото, с част от вниманието си проследи движението на облечените в кафяво и сиво фигури между мизерните колиби и концентрира друга част от мислите си върху това да възстанови липсващата част от следата. Задачата не беше трудна. Пътят, който можеха да изминат превозните средства, с които Леърд и спътниците й се придвижваха, беше ограничен, както и запасите им от храна и вода. Вероятно бяха спрели в това селце, за да попълнят запасите си. Но Кайл знаеше, че не може просто да слезе долу и да попита за тях: употребата на сила също не би имала смисъл. Хората на Даниел вече се бяха опитали — изпепелените развалини на една от колибите го доказваше. Живите същества там долу бяха от същите специални части, както Леърд и спътниците й. И съвсем очевидно ставаше дума за раса със силно изразено чувство за солидарност.

Когато Кайл стигна до тази точка в разсъжденията си, по-нататъшното му поведение беше вече ясно. Безшумно и без някой от хората долу в падината дори да подозира за съществуването на мълчаливия наблюдател, той се надигна от скривалището си и без видимо да бърза, се върна при скалите, зад които беше оставил превозното си средство. Ставаше дума за една от онези двуколесни машини, каквито Леърд и останалите също бяха използвали при бягството си. Той беше отхвърлил предложението на Даниел да му предостави един бърз глайтер преследвач и вместо това беше взел един от мотоциклетите, от които имаше достатъчно в някогашния лагер на шарките. Един от основните принципи на преследването беше да се преследва жертвата по същия път, по който тя беше избягала. А превозното средство, наистина примитивно, за тази сурова равнина се бе оказало изненадващо ефективно. И му беше помогнало да разбере доста неща за капитан Леърд и оцелелите шарки.