Волфганг Холбайн - Кралицата на бунтовниците

Кайл нарочно свали тубата с вода от седалката, изля скъпоценната течност в пясъка и запали харлито. Потегли и се отдалечи на две-три мили от селището, после описа голяма дъга и отново пое курс на юг, като внимаваше да се движи само по камениста почва, по която машината не оставяше никакви следи. Лявата му ръка се плъзна към колана и докосна един бутон върху малък команден пулт, който заемаше мястото на катарамата.

Маскировъчният костюм потъмня. Плътно прилягащият материал, който допреди миг имаше цвета на пустинния пясък, стана груб и сякаш пулсираше като кожата на живо, треперещо същество. Десет секунди, след като. Кайл докосна бутона, костюмът му се беше превърнал в комбинезон от протъркана черна кожа.

Кайл леко намали скоростта, хвърли поглед в огледалото на мотоциклета и промени пигментацията на кожата си.

Гладкият тъмен тен на лицето му се превърна в болезнено кафяв слънчев загар, под който личаха изтощение и слабост. Тъмни, тежки кръгове се появиха под очите му. Устните му изсъхнаха и се напукаха. В същото време косата му изсветля: от черна стана руса, през която на тънка ивица преминаваше светлозелено. За момент Кайл критично огледа тази последна промяна, а после я премахна.

Сега вече бързо се приближи до селището. Лъжливата стена от сухи трънаци неочаквано изникна пред него и Кайл почти против волята си трябваше да се възхити от съвършенството на маскировката. Дори той би се затруднил да прозре какво всъщност се крие зад заблудата.

Той намали скоростта, след кратко търсене откри мястото, което от височината на скалите беше преценил като най-добър проход, и решително подаде газ.

Моторът на харлито изрева и направо го катапултира напред, шиповете и сухите клони го шибнаха, раздраха дрехите му и оставиха дълбоки кървави дири по ръцете и лицето му. Машината подскочи, за момент опасно се наклони настрани, а после с полюшване отново се изправи. Долу в селото се надигнаха викове на уплаха. Лица се обърнаха към него — неколцина от шарките се разбягаха. Кайл продължи нататък, сега вече не бавно, а със залитане, измъчено, полупревит на седалката, сякаш с последни сили успяваше да удържи машината изправена.

Малко преди да достигне първата колиба, той добави последен, решаващ щрих към маскировката си. Тялото му рязко капсулова всички водни запаси, които беше натрупал през последните дни. Същевременно телесната му температура се повиши до около четирийсет градуса. Кайл усети как небцето му болезнено се сви и жаждата започна да го измъчва. В това време кожата му започна да се пука. Големи, грозни кафяви петна се появиха по лицето и ръцете му, а пръстите му изведнъж се покриха с множество малки полузасъхнали рани. Когато спря пред първата колиба, той за сетен път се концентрира и този път употреби цялата си сила.

Кайл изкрещя пронизително, когато лявото му рамо за броени секунди се превърна в една единствена, огромна, възпалена рана. Не му се наложи да симулира пристъпа на слабост, който го изхвърли от падащия „Харли Дейвидсън“ и го остави да лежи в несвяст.

Черити зъзнеше. Така беше, откакто се събуди, но от повече от два часа ставаше все по-лошо. Бутилката на малката газова печка беше празна и тя едва сега започваше да усеща колко студено в действителност беше тук долу: достатъчно студено, за да превърне дъха й в пара, а пръстите на ръцете и краката й — в болящи ледени късове. При това беше почти напълно уверена, че не искаха нарочно да я оставят да измръзне. Все пак Кент знаеше колко студено можеше да стане тук през нощта, на десет или двайсет метра под земята, в пустинята, защото малката й килия предлагаше дори лукса на газовата печка — не, пазачите й просто бяха забравили да проверят бутилката й.

Въпреки всичко разликата не беше кой знае колко голяма, ядосано си помисли Черити. В най-добрия случай малко по-различен надгробен надпис: Тук почива Черити Леърд, спасителка на света и против волята си пътешественица във времето, за съжаление, поради недоглеждане, втория път замразена малко повече, отколкото е било нужно.

Тя се опита да се увие по-плътно в тънкото одеяло, което Кент й беше дал, но пръстите й вече бяха станали прекалено неподвижни. Жалко, саркастично помисли тя, че Кент не влезе още веднъж, за да я нагледа. Може би би могла да убие — просто шоково да го замрази, като му дъхне веднъж. Или…

В мислите си Черити беше стигнала до седмия или осмия оригинален начин за екзекуция, които би подготвила на Кент и идиотските му приятели по оръжие, преди изобщо да забележи, че вече не е сама в невзрачната килия. Някой стоеше до леглото й, разтърсваше внимателно рамото й и при това през цялото време й говореше нещо, от което тя не разбираше нито дума. Тя с мъка вдигна поглед и съзря едно брадато лице, по което се четеше много голяма уплаха.