Волфганг Холбайн - Кралицата на бунтовниците

За секунда той изгледа джуджето, поклати глава, после важно се завъртя на мястото си и погледна жената, която се беше свила на леглото, притиснала бебето в скута си.

— Да започнем от теб — каза той. — Коя си ти и какво търсиш тук?

— Лидия — отвърна жената. — Името ми е… Лидия.

Гласът й беше много тих. Наистина, докато отговаряше, тя гледаше в посоката, където се намираше Кент, но не право към него. И все още изглеждаше почти обезумяла от страх, объркано си помисли Черити. Но защо? Трябваше най-после да разбере, че е в безопасност.

— Това твоето дете ли е? — попита Кент.

Лидия кимна.

— Моят син, да. Имах още две деца, но те… те… — Тя се запъна. В гласа й се появи пронизителна нотка. Кент, изглежда, също беше забелязал признаците на започваща истерия и припряно я прекъсна и направи успокоителен жест.

— Мравките — каза той. — Какво искаха от теб? Защо бяха по петите ти?

— Те ме преследваха — отвърна Лидия. — Те… те искаха да ми отнемат детето. Те взеха всичките ми деца, първо двете момичета, а после… после сина ми. Но те нямат право. — Гласът й отново стана писклив. Тя се изправи, сви колене към тялото си и притисна бебето към гърдите си. — Те нямат право да ми отнемат и него. Никой няма право на това! Няма да допусна някой да го докосне.

— Никой не иска да го прави — успокоително каза Кент. Ти си го откраднала, така ли?

Черити изненадано вдигна поглед. Откраднала? Какво искаше да каже той?

Лидия издържа секунда-две на погледа на Кент, после сведе глава, притисна детето още по-силно към себе си и кимна почти незабележимо.

— Да — призна тя. — Те го взеха. Преди два дни го взеха заедно с всички останали. Аз… аз си го взех обратно, но те ме забелязаха и ме преследваха и аз… аз избягах… — Тя неочаквано вдигна поглед, В очите й се четеше упорство. — Винаги съм им била вярна! — каза тя. — Моята сестра е жрица на Шаит, а… а аз през целия си живот също съм им служила вярно. Никога не съм нарушавала правилата и винаги…

Приливът на упорство отмина така бързо, както и бе дошъл и Черити можа да види как Лидия направо рухна. Изведнъж очите й се наляха със сълзи.

— Отнеха ми две деца, но това… — Тя се запъна и заплака тихо и болезнено.

За момент Кент погледна смаяно Лидия, после понечи да стане, но Черити бързо поклати глава, надигна се от мястото си и отиде до Лидия. Кент й се отблагодари за помощта с мълчалив поглед, докато Черити сядаше до нея и грижовно слагаше ръка на рамото й. В първия момент Лидия се стегна от докосването й, после, когато разбра кой седи до нея, изведнъж се наведе и скри лице в обятията й.

Внезапно Черити се почувства много безпомощна. Нямаше представа как би могла да утеши една отчаяна майка, но за Лидия, изглежда, беше достатъчно, че тя е до нея; може би просто защото беше жена и защото това й даваше увереността, че не е съвсем сама.

Тя плахо протегна ръка и докосна късо подстриганата коса на Лидия, а с другата понечи да погали бебето в скута й.

Не го направи, когато погледна лицето на пеленачето. И разбра защо детето беше толкова спокойно.

Кожата му беше бяла и студена, а чертите му — толкова отпуснати и благи, сякаш спеше. Очите му бяха широко отворени. Но бяха изцъклени, а пясъкът беше образувал едва забележим матов филм върху зениците му.

Известно време Черити гледа детето със смесица от ужас и мъка, преди да осъзнае, че Лидия бе спряла да плаче и я наблюдава. Очите й бяха широко отворени и почти толкова неподвижни, колкото и тези на детето й.

Черити се опита да каже нещо, но не можа. Гърлото й сякаш беше пресъхнало. С усилие, сякаш това движение костваше всичките й сили, Лидия се освободи от прегръдката й, отблъсна я леко от себе си, хвана ръката й, така че тя затвори очите на бебето.

— Толкова съжалявам — промълви Черити.

Лидия тъжно се усмихна.

— Те не успяха да го вземат, нали? — каза тя. — Не можаха да ми го отнемат.

— Така е — отвърна Черити. — Не успяха. И няма да успеят.

Тя стана много внимателно, помогна на Лидия да легне и зави нея и детето с едно от излинелите одеяла, които намери на леглото. После пое дълбоко дъх и отново се обърна към Кент и останалите.

Скудър я гледаше уплашено, на лицата на повечето от бунтовниците също се четеше смущение; единствено Кент изглеждаше разгневен. Но това беше гняв, който накара Черити да потрепери.

Тя се върна на мястото си, седна и за момент скри лице в шепите си. Почувства се уморена; уморена и съсипана и съвсем неочаквано — също така разгневена, макар това да беше гняв от безсилие. Напразно се опитваше да съсредоточи мислите си върху тримата ездачи, които бяха застреляли. Те бяха просто инструмент; малко повече от роботи, които само по силата на случайността бяха от плът и кръв вместо от метал и пластмаса.