Волфганг Холбайн - Кралицата на бунтовниците

Той кимна.

— Така мисля — каза той. — Името ми е Кент. Тук сте на наша територия.

— Така ли? — остро каза тя. — А пък аз наистина си мислех, че сме в щата Колорадо.

Гневно изражение за миг пробягна по лицето на Кент. После той се засмя.

— Кои сте вие двамата? — попита той. — И какво търсите тук?

Черити помисли за момент. Вие двамата? Очевидно досега не знаеха нищо за съществуването на Барт, както и на другите двама. И какво можеха да изгубят? Ако тези мъже бяха бунтовниците, които търсеха от една седмица — нищо. Ако пък не — е, тогава наистина им оставаха редица други алтернативи, но нито една от тях не беше особено приятна.

— Името ми е Черити — каза тя. И като кимна към Скудър, добави: — Това е Скудър.

— Интересно — каза Кент. — И какво търсите тук?

— Може би вас — предпазливо каза тя.

— О! — Кент изглеждаше изненадан. — И кои сме ние?

— По дяволите, за какво са тези празни приказки? — намеси се Скудър. — Тук всеки момент може да стане напечено, а…

— Вярно е — спокойно, но много студено го прекъсна Кент. — Дори е доста сигурно. Кой дявол ви накара да стреляте тук с енергийни оръжия? Вероятно в мишата дупка отсреща вече пишят всички алармени системи. — С гневен жест той посочи натам, където между хълмовете се издигаше Шаитаан. Но въпреки тези думи той, изглежда, не бързаше особено. Като поклащаше глава, мина край Черити, взе лазерната й пушка и огледа оръжието от всички страни.

— Интересен уред — каза той. — Внос от Морон?

— Не — отвърна Черити със същия тон. — Произведено в САЩ. Патентно обезпечено.

Кент примигна. Но, странно защо, той не се хвана за думите й, а мълчаливо метна оръжието на рамото си до своя автоматичен пистолет, като гледаше ту нея, ту Скудър. С поглед, който не се хареса особено на Черити. — Та, значи, търсите нас?

Черити кимна.

— Ако вие сте от бунтовниците, които би трябвало да живеят в тази местност, да — каза тя. При тези думи внимателно наблюдаваше Кент и хората му. Лицето на Кент не показа никаква реакция, но двама-трима от хората му леко се сепнаха.

— Бунтовници? — Кент пресилено сбърчи чело. — Да, чувал съм за тях. Все още има глупаци, които не искат да признаят, че на тази планета й е много по-добре под господството на горещо обичаните приятели от Морон, отколкото ако беше свободна. Но как ти дойде на ум глупавата идея, че ние сме от тях?

Черити не отвърна и след няколко секунди мълчание Кент продължи:

— А ако наистина е така — откъде да знаем, че не сте шпиони на Даниел?

— Ти го познаваш? — изненада са Черити.

— Кой не го познава? — Кент сви рамене. — Но да говорим сериозно — знаете ли, ако бях бунтовник — какъвто не съм, но да допуснем, че беше така, — значи, ако бях един от тези глупави бунтовници, щях да си представя, че просто на мига бих застрелял един непознат, който идва и пита за бунтовниците. Нашият приятел Даниел е много изкусен, когато въпросът е да се пипнат непокорните.

— Но все пак ние ликвидирахме три от тези чудовища, нали? — каза Скудър.

Кент невъзмутимо сви рамене.

— Две — поправи го той. — Е, и? Какво доказва това? Този номер е прастар — гръмни един от своите, за да докажеш, че си на страната на противника. Това са само глупави животни. А и има достатъчно от тях.

Той може би щеше да продължи да говори, но беше прекъснат, защото в този момент двама от неговите хора се появиха иззад хълмовете, като водеха една жена с тесни рамене, облечена в обикновена тъмносиня рокля, която държеше в ръцете си пеленаче — очевидно жената, която тримата ездачи бяха преследвали. Лицето й беше зачервено. Пръстите на ръцете и краката й бяха разкървавени, а роклята — окъсана. Не носеше обувки, детето в скута й беше увито само в тънка, излиняла пелена, не плачеше. Вероятно беше прекалено слабо.

Кент пристъпи до жената, размени няколко думи с нея, много тихо и много бързо на диалект, който Черити едва разбираше. Накрая даде знак на един от своите хора да вземе детето. Жената безпрекословно се подчини.

После Кент отново се обърна към Скудър и Черити.

— Значи, търсите бунтовниците, така ли? — замислено каза той. — Това би могло дори да бъде истина. Още от сутринта сте по петите ни, нали?

Скудър кимна слисано, Черити също потвърди.

— Е, добре, намерихте ни — каза той най-накрая. — По-късно ще решаваме какво да правим с вас. Сега трябва да изчезваме оттук, преди Даниел да ни пусне дузина търтеи. — Съвсем неочаквано неговата досегашна невъзмутимост изчезна. — Побързайте. Мравките без съмнение са чули изстрелите.