Волфганг Холбайн - Кралицата на бунтовниците

Следата не беше много ясна. През последния половин час в хангара трябва да бяха минали стотици хора и мравки; освен това Кайл с все по-голямо усилие виждаше в инфрачервения спектър. Това, което обикновено той лесно забелязваше, сякаш бе нарисувано с фосфоресцираща боя по пода — сега по-скоро отгатваше, отколкото действително виждаше. И все пак знаеше къде беше отишла капитан Аеърд. Целта й беше трансмитерната зала в Шаитаан, единственото място, откъдето тръгваше пътят за Ню Йорк.

Кайл вече не знаеше защо Леърд иска да отиде там. Някога бе знаел, но го бе забравил. Всичко, коего все още имаше значение, беше да я настигне и да я залови, да я предаде на Даниел, защото… защото…

Не си спомняше. Но това вече нямаше никакво значение.

Сега пред него лежеше тясна, извита стълба, която се спускаше стръмно надолу. Стъпалата бяха от гола стомана, започнала да ръждясва още преди двайсет години, а осветлението беше толкова слабо, че стигаше само на няколко метра надолу; всичко друго оставаше невидимо дори за свръхострото зрение на Кайл. Той прецени, че ще му трябват повече от десет минути, за да слезе по стълбата, дори и да тича. Имаше асансьори, но Кайл инстинктивно усещаше, че е по-добре да не ги използва. Откакто беше напуснал хангара, не бе срещнал нито едно живо същество.

Кайл се спусна надолу, като вземаше по три стъпала наведнъж. Стъпките му кънтяха оглушително. Трябваха му повече от предвидените десет минути, за да стигне края на стълбата. На два пъти силите го напускаха, той трябваше да спира и да чака, докато бесният ритъм на сърцето му се поуспокои и светът спре да се върти пред очите му. Непознато досега, но абсурдно приятно усещане за слабост завладя тялото му, примамливо изкушение просто да се отпусне на металните стъпала и да затвори очи. Но той знаеше, че никога няма да се събуди отново, ако се поддаде. Кайл беше почти сигурен, че умира. Но това нямаше никакво значение, пък и още не беше настъпил моментът. Щеше да изпълни задачата си, все едно какво щеше да стане после.

Най-накрая стигна до края на стълбите, а с това и една висока, полукръгла зала, по стените на която имаше множество врати. Той спря. Никога не беше влизал в този Шаитаан и не знаеше накъде водят отделните коридори. А не можеше да си позволи да ги проверява поред, защото просто нямаше толкова сили, а и защото вече не му оставаше никакво време. Дори и да трябва да си пробива път дотам, скоро капитан Леърд щеше да достигне до трансмитера. А после той щеше да има избор измежду почти петдесет хиляди трансмитерни станции, на които можеше да я търси само в този свят…

Кайл на късмет влезе в един от коридорите и след няколко крачки отново спря. Пред него отекнаха звуци: неясното бучене на далечни гласове и твърдото тракане на нокти на насекоми. Една мравка се приближаваше. Инстинктивно Кайл се отдръпна настрани и застана така, че видя насекомото части от секундата, преди то да го забележи.

Беше боец. Кайл веднага забеляза дребните разлики, които вероятно не биха направили впечатление на човек: очите на насекомото бяха малко по-големи и блестяха леко червеникаво, а крайниците бяха по-тънки от тези на слугите морони.

И то стреля веднага, щом видя Кайл.

Тънък, ослепително бял лъч полетя към Кайл, пропусна го на косъм и нажежи до тъмночервено стената до рамото му.

Кайл отново реагира чисто инстинктивно. Още преди съзнанието му истински да възприеме опасността, която го грози, инстинктите и упражняваните години наред рефлекси поеха властта над тялого му. Той не се опита да извади собственото си оръжие, защото знаеше, че насекомите бойци са невероятно бързи, а с всички сили се хвърли, с един скок достигна мравката и я умъртви със саблен удар по единственото уязвимо място в тялото й — тънката връзка на кръста. Боецът нададе пронизителен писък, политна настрани и се строполи на пода. Крайниците му потръпваха, но Кайл знаеше, че е мъртъв.

Той извади два от малките лъчеви пистолети от колана на мравката, захвърли своето собствено, бездруго почти безполезно оръжие и внимателно се огледа. Възможно беше боецът да е стрелял по него просто по невнимание, може би бе имало борба между охраната и хората на Леърд и мравките стреляха направо по всичко, приличащо на човек. Но имаше и друго обяснение и в този момент то му се струваше много по-убедително: ако повреденият маскировъчен костюм бе престанал да излъчва опознавателни импулси, то той беше нашественик и на него трябваше да се окаже същият ожесточен отпор, както на Леърд и останалите.