Волфганг Холбайн - Кралицата на бунтовниците

— В известен смисъл вината за това е ваша, знаете ли? — продължи Даниел. — Не бях предположил, че толкова лесно ще мога да ви победя.

— Съжалявам — каза Черити. — Ако знаех, щях, разбира се, да се съпротивлявам по-енергично. Повече няма да се повтаря.

— Със сигурност няма — ядосано каза Даниел. — Но може би така е по-добре — ще видите нещо, което сигурно ви интересува. Погледнете натам.

Ръката му сочеше някъде зад нея и когато Черити се обърна, видя, че в стената на залата се беше отворила огромна триъгълна врата. Отвън влизаше ярка слънчева светлина, така че в първия момент Черити можа да види само размазани тъмни силуети, които влизаха в залата в дълга редица. После нещо проблесна и тя чу звук, който я накара уплашено да потрепери: тихият плач на дете.

— Това са…

— Жрици на Шаит — каза Даниел, след като тя не продължи. — Идват, за да доведат избраните. И, моля ви, Черити, не вдигайте шум. Това е свещена церемония. Не им пречете.

— Свещена ли? — Черити го изгледа настойчиво. — Открадвате децата на хората и наричате това свещенодействие?

— За тях това е така — сериозно отвърна Даниел. — Повярвайте ми — на повечето от тези деца им предстои по-добър живот, отколкото биха могли да очакват някога на тази планета. А сега, моля ви, по-тихо.

Вратата започна бавно да се затваря. И тогава Черити различи петдесет жени, облечени в одежди в сребристо и златно, които приближаваха към платформата на трансмитера. Всяка от тях носеше по една метална пръчка със златист цвят, като тази, която беше взела от жилището на Анджелика — а в скута си носеше малък вързоп.

Шествието на жриците се движеше много бавно. Още не беше изминало и половината от пътя до платформата, когато вратата зад Черити и Даниел отново се отвори и вътре влезе малък отряд бойци-насекоми. Между тях вървяха Скудър, Нет и Абн Ел Гърк.

— Вашите приятели са тук — напълно излишно каза Даниел. — Виждате, че държа на думата си.

— Да, наистина може да ви се вярва — каза Черити.

Даниел замълча. Със сериозно изражение той отстъпи назад и даде знак на мороните да пуснат пленниците. С бързи стъпки Скудър и Нет пристъпиха към Черити, докато Гърк просто се спря и внимателно огледа Даниел с израз на такова отегчено презрение, на каквото Черити никога досега не бе допускала, че е способен.

Но явно имаше още много неща, които не знаеше за Гърк, помисли си тя. Досега джуджето й беше изглеждало като сърдит клоун. Но той беше много повече. Може би ключът към всичко тук.

Гърк сякаш усеги по някакъв начин погледа й, защото престана да се взира в Даниел и рязко се обърна към нея. И за миг тя съзря в очите му нещо, което я накара да потръпне; една безкрайна, прастара мъдрост, спокойствие и уравновесеност, които можеха да се открият само в очите на създание, пред пспледа на което са изминали хилядолетия. Но после, когато Гърк отмести погледа си, пред Черити отново стоеше едно ухилено джудже. Но тя знаеше, че не се заблуждава. Гърк беше много повече, отколкото показваше.

— Какво става тук? — гласът на Скудър нахлу в мислите й.

— Моля ви, не вдигайте шум — каза Даниел.

Скудър го удостои с леден поглед и Черити каза бързо с приглушен глас:

— Прави, каквото казва. Това е церемония на Шаит. Трябва да изчакаме да пренастроят трансмитера.

— Те ще… откарват децата? — попита Нет, като посочи към жриците, които приближаваха към платформата. — С това? Това да не би да е един от тези… предаватели, за които ти говореше?

Черити мълчаливо кимна.

— Значи това са искали да направят с детето на Лидия — каза Нет. — Почти мога да я разбера.

— А аз мога да я разбера — тихо каза Черити.

Нет я погледна със смесица от смущение и гняв, но не каза нищо повече. Черити също замълча и се концентрира изцяло върху това, което ставаше в залата.

Шествието на жриците вече беше спряло само на сто крачки от платформата. Само една от високите, облечени в златисти одежди жрици продължаваше напред — единствената, какго Черити едва сега забеляза, която не носеше дете в скута си. С бавни, отмерени крачки тя се приближи до платформата, спря пред стълбата и за момент остана неподвижна. После продължи, изкачи се нагоре по широките железни стъпала и приближи до грансмитера, Бавно, с премерени движения тя вдигна златната пръчка и я пъхна в един от безбройните отвори на сребърния пръстен. Отекна твърд метален шум.

Жрицата отстъпи назад и в същия момент въздухът във вътрешността на металния пръстен престана да свети. После сякаш от Нищото се появиха цветове, проблясваха мълнии и меки, подобни на облаци форми, които изчезваха така бързо, както и се появяваха — и изведнъж пръстенът вече не беше празен, а изпълнен с лепкав мрак, едно Нищо, което вече не беше Нищо.