Волфганг Холбайн - Кралицата на бунтовниците

Кайл продължи много предпазливо.

Коридорът свършваше пред масивна, кръгла бронирана врата, затворена едва наполовина. Използвайки умело прикритието на сянката, Кайл приближи до вратата и погледна през нея. Пред него лежеше широка, почти празна кръгла зала, в която стояха една дузина мравки: петима бойци, останалите работнички, наистина невъоръжени, но не по-малко опасни. Никакви следи от борба. За момент Кайл прецени възможността Леърд да е вече заловена и с това преследването да е приключено. Но нападението на боеца свидетелстваше за противното.

Той се поколеба още миг, после пъхна единия лазер в колана на гърба си, а другия скри възможно най-добре в ръката си. Без следа от нетърпение той влезе в залата й вдигна лявата си ръка. В същото време на езика на слугите извика думите, които го идентифицираха каго мегабоец и представител на кастата на господарите.

В същия миг Кайл проумя, че е допуснал грешка.

Работничките застинаха на местата си, но петимата бойци почти едновременно извадиха оръжията си и откриха огън.

Кайл с отчаян скок избегна първите изстрели, докато изваждаше от колана си втория пистолет и започна да стреля.

В известен смисъл вътрешността на Шаитаан приличаше на звездния кораб, приземил се на Северния полюс: зданието беше гигантско, но очевидно съвършено празно.

Залата, в която Даниел отведе Черити, беше достатъчно голяма, за да побере статуята на Свободата заедно с няколко средно големи небостъргача. В средата се издигаше почти петметрова кръгла платформа, до която водеха ръждиви стъпала, а край стените на огромнага зала на около половината височина минаваше галерия без перила — и това беше всичко. Повече от дузина тежковъоръжени мравки образуваха жив защитен вал около желязната платформа.

— Разочарована ли сте? — попита Даниел.

— Трябва ли?

Даниел сви рамене и даде знак на един от бойците-насекоми от свитата си. Отговори й, едва след като съществото се отдалечи.

— Може би. Не зная какво сте очаквали.

— Нищо — отвърна Черити. — Къде са Скудър и останалите?

— Ще ги доведат — отвърна Даниел с леко раздразнение. Изглеждаше наистина разочарован, че Черити толкова малко се бе впечатлила от чудовищните размери на стоманения храм. — Ктан вече ги води насам. Нали ви казах, че ще удържа думата си. — Известно време той напразно очаква някаква реакция от страна на Черити, после сви рамене и посочи кръглата конструкция в средата на залата. — Ще преживеете нещо уникално, Черити — каза той. Сега вече не си правеше труда да прикрива гордостта в гласа си. — Това там е пътят за Ню Йорк.

Погледът на Черити проследи ръката му и тя едва сега забеляза тънкия сребрист пръстен от метал, който висеше над цокъла. Беше един празен метален пръстен, с множество малки кръгли отвори, зад който се виждаше задната стена на залата, но въздухът вътре в него сякаш съвсем леко сияеше.

— Трансмитер?

Даниел кимна. Очите му светеха.

— Да. Всеки път е все по-пленително да го използваш, Правил съм го често, но винаги е така вълнуващо и тържествено, както първия път. Една единствена крачка и се озоваваш на хиляди мили. Или един милион светлинни години — както пожелаеш.

— Малка крачка за един човек, така ли? — иронично попита Черити. — Но голяма за човечеството.

— Щом така искате.

— Може би един ден ще си счупите врата от това — любезно каза Черити. — Тогава това наистина ще бъде велик ден за човечеството.

Даниел се засмя.

— Виждам, че ще изминем дълъг път, докато ви убедя.

— Без съмнение — обеща Черити. — По-дълъг, отколкото предполагате, Стоун.

Даниел се усмихна неестествено. Изглежда, искаше да каже нещо, което вероятно не би прозвучало особено приятелски, но после рязко се обърна и отиде до един от бойците-насекоми, които образуваха кордона около платформата. Черити го видя да разменя няколко думи с него. Когато се върна, между веждите му се беше появила дълбока бръчка.

— Неприятности? — с надежда попита тя.

— Не — отвърна Даниел. — Има малко забавяне. Трансмитерът е настроен на друг приемник. А пък е нужно доста дълго време, за да бъде препрограмиран.

Черити отново погледна към огромния трептящ пръстен, Гледката беше странна и същевременно някак абсурдна. Това, което виждаше пред себе си, беше може би едно от най-фантастичните открития, правени някога, продукт на техника, изпреварила земната може би с хилядолетия. Във всеки случай и Морон също. С малки изключения гова, което до сега беше видяла, можеше да бъде разработено и произведено на земята, включително и звездният кораб. Не, помисли си тя — нещо куцаше в цялата тази история за Морон и неговата трансгалактическа власт, която й беше разказал Даниел.