Волфганг Холбайн - Кралицата на бунтовниците

— Не е отровно — иронично каза Даниел. — Да се отрови такова питие би било богохулство.

Черити го погледна. Беше смутена. От две седмици почти непрестанно бе мислила за Стоун и за всевъзможните начини да му извие врата. Вместо големия тиранин, какъвто го виждаха Скудър, Кент и всички останали, тя пак виждаше младия войник, мъж с детско лице, тесни, почти женски ръце и очи като на подплашена сърна.

И все пак той беше същият мъж, заповядал в нейно присъствие на Скудър да убие четиристотин души.

Стоун изглежда ясно усещаше какво става с нея, защото й остави достатъчио време да го разгледа съвсем спокойно.

— Доволна ли сте от това, което виждате? — попита той накрая.

— Не — каза Черити. — Малко съм… объркана.

— Объркана? — Даниел се засмя, сложи чашата си на масата, седна на края й и залюля крака. Сега вече съвсем приличаше на момче, нахлузило черен костюм, което си играе на възрастен, помисли си Черити. — Какво очаквахте? — попита той. — Чудовище?

— Не сте ли такъв?

Ако въпросът го бе засегнал, то той майсторски го прикри. Усмивката му стана още по-широка.

— Надявам се, че не ви изглеждам такъв, капитан Леърд… Черити. Може ли да ви наричам Черити?

— Мога ли да ви забраня?

— Едва ли — с усмивка призна Даниел. — Знаете ли, много се радвам, че така си противостоим.

— Така ли? — каза Черити. — А аз не.

— Говоря сериозно — продължи Даниел. — Не исках да бъдете ранена или убита.

— Колко великодушно — иронично отбеляза Черити. Тя се опита да се засмее, но непредпазливото движение й причини пробождаща болка в гърдите. В устата й отново се появи вкусът на кръв. Тя изкриви лице, леко се приведе и притисна мястото с ръце.

— Какво ви е? — уплашено попита Даниел. — Ранена ли сте?

— Не — излъга Черити.

— Тук имаме много добри лекари — каза Стоунл — Ще заповядам да ви прегледат, щом пристигнем в Ню Йорк.

— Вашата загриженост ме просълзява — сърдито каза Черити.

— Защо сте толкова сурова? — попита Даниел. Той вдигна ръка, когато тя се опита да отвърне и продължи — Донякъде вината е моя. Не трябваше да ви оставям сама в бункерната станция. Може би всичко щеше да бъде по-различно, ако ви бях събудил.

— Без съмнение — любезно отвърна Черити. — Щях да ви счупя врата, преди да успеете да кажете и „здрасти“ на тези чудовища.

Даниел въздъхна.

— Разбирам гнева ви — каза той — Сигурно ме презирате. На ваше място вероятно бих се чувствал по същия начин. Събуждате се, намирате света в развалини и гледате на мен като на предател, както казах аз ви разбирам. Но и вие се опитайте да ме разберете.

— Моля? — Черити го погледна неразбиращо.

— Дайте ми възможност, Черити — сериозно каза Даниел. — Също и на себе си. Повярвайте ми, когато слязох от резервоара, преди три години, се чувствах по същия начин. Бях… почти обезумял от гняв. Избих много от тях, докато накрая ме хванаха.

— Ах — каза Черити. — И после? Големият господар от Морон ви е поговорил и ви е убедил, че всъщност тези създания ни мислят само доброто?

— Той ме убеди, че нямаме никакъв шанс — отвърна Даниел. — Съпротива срещу враг, който е непобедим, е глупава, а гордост, която вече няма основания, понякога е смъртоносна. В нашия свят вече няма нищо, заради което да си заслужава да се воюва.

— Така, като ви гледам, почти бих могла да ви повярвам — каза Черити. Но думите не прозвучаха така саркастично, както й се искаше.

— Ние изгубихме, Черити — невъзмутимо продължи Даниел. — Мислите ли, че и мен не ме болеше, както и вас?

По дяволите, аз бях член на същата армия, както и вие! Аз бях също толкова горд с нашите оръжия и нашата сила, и нашите технически завоевания, и аз смятах, че сме също толкова непобедими! Но ние бяхме победени, и то веднъж завинаги! Не можем да се борим срещу Морон! Никой не може!

— Аз поне опитах.

— Да — отвърна Даниел, изведнъж почти разярен. — Убихте една или две дузини мравки и ликвидирахте неколцина от шпионите ми. И какво ви струваше тази победа? Колко души умряха, откакто Черити Леърд дойде от миналото и започна ла освобождава снета? Двеста? Триста? Хиляда? Мога да повикам един милион от тези бойци, ако пожелая! Ако не е достатъчно, сто милиона! Или хиляда!

— Престанете! — каза Черти.

Даниел се засмя.

— Защо — защото не ви харесва това, което казвам? На мен също не ми харесва — но това е истината. Ние сме победени. Никоя сила във вселената не би могла да спаси Земята. По дяволите, спомнете си само! Вие бяхте там! Участвахте в битките. А тогава бяхме шест милиарда! Имахме нашите армии, нашите флоти. Космически кораби Атомни бомби. Знаете толкова добре, колкото и аз колко ни послужи това. Те просто ни размазаха и пак биха го направили, ако бихме се опитали пак да се противопоставим. — Той отново взе чашата си, повъртя я в ръката си, като гледаше отраженията на светлината в шлифования кристал.