Волфганг Холбайн - Кралицата на бунтовниците

Картините започнаха да избледняват и той изведнъж усети невъобразима празнота; нещо му беше отнето, още преди да го получи.

Кайл се събуди и в мига, когато отвори очи, хаосът зад слепоочията му изчезна и отстъпи място на прецизното мислене, с което беше свикнал. Разбра, че това редуване на бодърстване и почти безсъзнание не беше случайност. Тялото му беше изтощено и осакатено извън рамките на мислимото, а енергийните запаси отдавна бяха под допустимото, за да може да функционира нормално.

Опита се да стане, но не успя. Мускулите му бяха схванати и го боляха. Леко наклонената метална повърхност, върху която лежеше, лепнеше от собствената му кръв. Лежеше на покрива на глайтера, държеше се на върховете на пръстите си, докато краката му бяха намерили опора на миниатюрните издатини на рамките на прозорците. Този път просто беше имал късмет. Силите му не бяха стигнали, за да се задържи на летящия като вихър глайтер — единствената причина да не падне беше безумното ускорение и попътният вятър, които направо го притискаха към металния кожух на глайтера. Кайл изстена, за секунда затвори очи и се опита да изолира болката и да я прогони от тялото си.

Не можа. Лежеше безпомощно и усещаше как постепенно губи опора. Отначало бавно, после все по-бързо се плъзна надолу, където изведнъж нямаше нищо освен четири метра празнота и под от ръждиво желязо, на който той падна с ужасна сила. Претърколи се със стон, сви се на топка и обви ръце около гърдите си като огромен зародиш, хленчещ и обзет от единственото желание да умре.

Но нямаше право.

Отново Нещо, което включваше и изключваше съзнанието му и го измъчваше с тези ужасни непреживени спомени, му забраняваше да се отказва, защото имаше още нещо, което трябваше да свърши.

Леърд.

Капитан Черити Леърд.

Трябваше да я намери.

Трябваше да я намери и да я отведе при Даниел.

Стенейки от болка Кайл изпълзя.

Беше очаквала, че ще я затворят в килия, а дори не я охраняваха. Ескорт от черни насекоми-бойци придружи Нет, Скудър и Черити до един от горните етажи на Шаитаан, където наистина, бяха разделени, но съществата дори не ги претърсиха за скрито оръжие, а само грубо я блъснаха през една врата и я оставиха сама.

Черити се огледа ядосано и същевременно изненадано. Помещението, в което се намираше, би било достойно и а президентски апартамент в Ню Йоркския „Хилтън“. Така например тя не си спомняше в президентския апартамент на някой луксозен хотел да са били очаквани Слънчогледите на Ван Гот. Тук ги имаше. И макар Черити да не разбираше много от живопис, беше напълно уверена, че това беше оригинал. И далеч не беше единствената картина, окачена на стените, покрити с копринени тапети.

— Харесва ли ви?

Черити се обърна подчертано бавно. Не беше чула шум от отваряне на вратата, но Стоун стоеше само на няколко крачки зад нея. Беше сам и очевидно невъоръжен.

— Знам какво си мислите, капитан Леърд — каза Даниел. — Не се опитвайте. Знам, че физически вие ме превъзхождате. И вероятно в този момент сте достатъчно разярена, за да ме убиете, дори ако това означава и собствената ви смърт. Но аз нося нещо подобно на вашето — той посочи разкъсаната тъмносиня униформа на Космическите сили, показала се под церемониалните одежди, които Черити бе свалила и плоската сребърна катарама, в която се намираше генераторът на енергийния щит. — Само че моят функционира много по-добре. Ще си причините болка дори само ако ме докоснете.

Той напразно чака отговор в продължение на няколко секунди, после сви рамене и посочи картината зад нея.

— Харесва ли ви моята малка колекция? — още веднъж попита той.

— Нищо не разбирам от изкуство — отвърна Черити. — Но въпреки това — моите поздравления. Поне като мародер вие сте ас, Стоун.

— Аз го разбирам другояче — невъзмутимо отвърна Даниел. — Ако не бях плячкосвал, както вие се изразявате, тези произведения на изкуството, то те вероятно вече щяха да бъдат унищожени. Може би някой щеше да ги изгори, за да си опече заек.

— О, разбирам — цинично каза Черити. — Моля, извинете, че така съм се заблудила във вас, лейтенант. Сигурно това е причината, поради която продадохте нашия свят на тези… чудовища?

Даниел въздъхна. За момент изглеждаше почти тъжен, после мълчаливо се обърна и се отправи към едно малко шкафче до вратата. Когато се върна, държеше в ръката си две чаши шампанско. Изведнъж Черити изпита желание да вземе чашата и да плисне съдържанието й в лицето му, но почти веднага разбра, че точно тази реакция очакваше Даниел. Тя се поколеба още миг, после взе чашата и внимателно опита съдържанието й.