Волфганг Холбайн - Кралицата на бунтовниците

Тихо бръмчене прекъсна мислите му и го накара рязко да спре. Той се обърна, за момент почти объркано погледна към заключената врата и после тихо каза:

— Да?

Вратата се плъзна безшумно и една мравка влезе в стаята. За миг пред погледа на Даниел се появи частица от друг, много по-непривлекателен свят от този, който сам си бе създал: зад вратата се простираше тесен, слабо осветен коридор, чиито стени искряха в тъмночервено от ръждясало желязо. Шаитаан представляваше огромна конструкция, може би една от най-големите, издигани някога на тази планета, но не беше строен за вечни времена. Не беше и нужно.

— Да? — повтори Даниел, след като мравката не отговори, а само се спря на две крачки от него и настойчиво го заоглежда със студените си, безизразни очи.

— Глайтерът се придвижва насам, господарю — каза съществото. Гласът му беше добре модулиран и мек. По нищо не приличаше на неприятното съскане и щракане, което обикновено издаваха слугите морони. Наистина, това не беше неговият глас, а звукът от миниатюрен модулатор, вграден в гърлото му.

— Много добре — отговори Даниел. — Имате указания за действие.

Съществото кимна. Но не помръдна от мястото си.

— Има ли още нещо? — недоволно попита Даниел.

Мравката се поколеба. Ако не знаеше, че изобщо не е способна на такива чувства, в този миг Даниел би се заклел, че й е неприятно да говори.

— Мегабоецът, господарю — каза тя. — Има… проблем.

— Така ли? — попита Даниел. — Какъв проблем? Капитан Леърд идва, така да се каже, по собствено желание при нас. С това неговата задача е изпълнена. Можете да го изпратите да си върви.

— Не е така — отвърна мравката. — Ние не сме сигурни дали все още можем.

— Какво означава това?

— Той стреля по един от нашите бойци, господарю!

— Той е… — Даниел объркано млъкна. — Защо?

— Не знаем. Боецът тъкмо беше заловил капитан Леърд, когато той го застреля и по този начин й даде възможност да избяга.

— И няма никакво съмнение? — поиска да се увери Даниел. — Не е ли възможно да се заблуждавате?

— Автоматичната камера на глайтера е заснела цялата сцена — отвърна мравката. — Можете да я видите, ако желаете.

— Няма нужда — полугласно отвърна Даниел. Думите на мравката го бяха навели на една мисъл — хрумване, което и на самия него се струваше толкова безумно, че беше почти гениално. Може би, помисли той, сега Кайл неволно му бе посочил начин да излезе от неприятното положение, без да загуби позиции. — Къде е той сега?

— И ние не знаем — отвърна боецът морони. — Глайтерът беше повреден, когато един от бунтовниците стреля. Но със сигурност ще се приземи.

— Възможно ли е изобщо подобно нещо? — попита Даниел. — Искам да кажа, не знам много за мегабойците… но винаги съм мислил, че са абсолютно лоялни.

Мравката се поколеба за момент.

— Той беше ранен — каза тя накрая. — Много тежко. Невероятно е, но все пак е възможно конструкцията му да е била повредена. Той идва от този свят.

Точно това искаше да чуе Даниел. Трябваше да положи усилие, за да прикрие доволната си усмивка.

— Значи, ако този невероятен вариант се е реализирал — заяви той, — тогава си имаме работа с един мегабоец, взел страната на капитан Леърд.

— Вероятността е по-малка от… — започна мравката, но веднага бе прекъсната от Даниел.

— Допустима ли е?

— Да, господарю — отвърна боецът морони след известно колебание.

Даниел въздъхна. Изглеждаше много угрижен. Но вътрешно ликуваше.

— Какво е стандартното решение в такива случаи?

— Неговото елиминиране, господарю — отвърна мравката. — Но бих искал да обърна внимание на факта, че…

— Тогава действайте според заповедите — отново го прекъсна Даниел. — Нямам особено желание да се сражавам с армия от един човек. Убийте Кайл.

Шаитаан вече се бе превърнал в чудовище, което изпълваше прозорците от край до край. През последните секунди глайтерът намали скоростта си, приближи до зданието, но все още летеше доста бързо. Там ни очаква смърт, неволно помисли Черити. Летящият диск беше стартирал автоматично, след като беше нападнат — а това означаваше, че вътре щяха да ти посрещнат цяла армия тежковъоръжени огромни мравки…

В този момент, сякаш прочел мислите й, Скудър пристъпи до нея и се усмихна окуражително.

— Страхуваш ли се? — попита той, намигвайки.

— Не — отвърна Черити. — Притеснявам се само за бедните момчета, които ни очакват. Нали знаеш колко много обичам животните. По дяволите, разбира се, че се страхувам. — Тя нервно погледна през прозореца. На една от спиралните кули се отвори врата.