Волфганг Холбайн - Кралицата на бунтовниците

— Как си?

Измина почти цяла секунда, преди Черити изобщо да проумее, че въпросът на Скудър е отправен към нея. Откъде само намираше сили в този момент да помисли и за това? Въпреки това тя се усмихна с благодарност и отвърна:

— Добре. Поне съм още жива. Изстрелът беше дяволски добър.

Тя докосна с длан бузата си, по която все още усещаше топлината от лазера. Ако се беше загледала в лъча, сега сигурно щеше да е сляпа.

Скудър я изгледа неразбиращо.

— Какъв изстрел?

— Този, с който ти… — Черити смутено замълча и погледна към гамалазера, преметнат на рамото му. И чак сега проумя, че лъчът, убил четириръкия, беше бял. Гамалазерите използваха кохерентна Зелена светлина. Въпреки това тя продължи — … с който застреля мравката.

— Не бях аз — отвърна Скудър. — Аз… аз мислех, че беше Лидия. Или джуджето.

— Така ли? — смутено попита Черити. — Ти не си стрелял по него?

— От сто метра? — попита Скудър. — Ти за какъв ме смяташ?

— Но ако… не си бил ти — промърмори Черити, — тогава кой?

Тя погледна въпросително към Кент, но младият бунтовник само поклати глава и вдигна автоматичния си пистолет. Скудър беше единственият сред тях, който имаше лазерно оръжие.

— Може би по-късно ще изясним този въпрос! — неочаквано каза Гърк. — Ако все още вълнува някого. — Той скочи от командния пулт и издаде звук, представляващ смесица от отчаяна въздишка и писък от ужас.

— Какво става? — изплашено попита Черити. — Можеш ли да управляваш това нещо или не?

— Никой… не може — мрачно каза Гърк.

— Какво искаш да кажеш? — Кент пристъпи до него и грубо го стисна за рамото. Джуджето изпищя от болка. Скудър се обърна, но Кент пусна Гърк, преди да се наложи хопи-индианецът да се намеси.

— Мисля, че можеш да се справиш с такъв глайтер! — кипна Кент.

— Наистина мога! — гневно отвърна джуджето. — Но не и с този! Никой не може! Той… няма управление!

— А какво е това тук? — Кент обвинително посочи индикаторите, екраните и неразбираемо надписаните скали на пулта.

— Това са наблюдателни прибори — каза Гърк. — Това нещо няма управление, повярвайте ми. Трябва… да се управлява от разстояние! — Изведнъж той се завъртя. — Да се махаме оттук!

И сякаш викът му беше ключовата дума, защото точно в този момент глайтерът излетя.

Ускорението беше невъобразимо. Дискът беше направо катапултиран във въздуха. Черити и останалите бяха повалени на пода, сякаш ударени от чук. През илюминаторите небето и земята се залюляха в луд танц, когато глайтерът бързо започна да се издига, като същевременно се накланяше наляво.

Черити изчака със затаен дъх, докато безумният натиск от ускорението постепенно започна да отслабва. Вече не се чувстваше като притисната от гигантски юмруци към пода. Счупеното ребро я болеше още повече и при всяко вдишване трябваше да сподавя вика си.

Въпреки това забрави за всичко, когато се изправи и погледна навън.

Сега през двата триъгълни прозореца се виждаше единствено Шаитаан.

Приближаваха се към него с бясна бързина.

Залата беше много голяма — стените от разядено от ръжда желязо бяха скрити под тежки тапети от коприна и други скъпи материи. Тук-там бяха закачени картини, мебелите биха подхождали по-скоро за музей или за някой от големите замъци в Европа, отколкото за най-високата кула в Шаитаан. Всъщност мебелите наистина идваха от замъци, а картините бяха заграбени от най-ценните колекции на тази планета.

Даниел беше обзавел тази стая по свой собствен вкус. Не му се бе налагало да се съобразява с никакви разходи — все пак съкровищата на цяла една планета, както и огромна прислуга бяха на негово разположение. Стаята приличаше на две или три дузини други зали, които се намираха в различни сгради и на различни места в този свят и всъщност той би трябвало да се чувства удобно тук.

Но в действителност беше тъкмо обратното. Даниел не се чувстваше удобио. Той се чувстваше направо неудобно и за това имаше основателна причина.

Беше грешка от негова страна да изиска мегабоец, за да обезвреди капитан Леърд — а така, както се бяха развили събитията, направо излишно. Кайл се беше превърнал в проблем, и то още преди обаждането от жилището на Анджелика. Даниел беше наясно, че господството му над тази планета беше застрашено. Господарите от Морон бяха великодушни, докато техните поданици работеха в техен интерес — но думата „прошка“ липсваше в техния речник.

Той неспокойно стана и започна да обикаля из стаята. Мислите му бяха объркани. Беше допуснал грешка. Сега не биваше да прави втора и с това да изкопае собствения си гроб. Както повечето губернатори Даниел имаше малък опит в общуването с мегабойци. През последните часове той с болезнена яснота беше започнал да разбира, че е подценил така безобидния на вид мъж. Кайл беше нещо повече от човешка бойна машина. Той притежаваше ум като бръснач, а освен това беше в състояние да изпълни не само задачата си — мегабоецът беше видял неща, които Даниел би предпочел да запази в тайна.