Волфганг Холбайн - Кралицата на бунтовниците

— Значи работиш за Даниел — каза Нет. — Напълно обяснимо. Той откъде знаеше къде сме?

— Изобщо не знаеше — отвърна Лидия и посочи към Кент. — Всъщност аз трябваше само да открия скривалището на този глупак. Беше чиста случайност, че се появихте на пътя ми.

— Дано не съжаляваш за това — гневно каза Нет.

На вратата отекнаха стъпки: тракането на нокти на насекоми, но и човешки стъпки. Половин дузина тежковъоръжени мравки нахлуха в глайтера и заеха позиция от двете страни на Лидия. Повече от двайсет лъчеви оръжия се насочиха едновременно към Черити, Скудър, Нет и Абн Ел Гърк.

Джуджето се изсмя.

— Да не би тези тъпоглавци да са решили да избият всички ни? — иронично попита той.

— Едва ли — отекна един глас от вратата.

Черити вдигна поглед и макар да знаеше кого ще види, уплашено потрепера.

Даниел Стоун й даде възможност да го огледа съвсем внимателно.

Почти не се бе променил — въпреки всичко лицето му беше все същото — Лице на пораснало боязливо момче. Вместо тъмносинята униформа на космическите сили, с която Черити го бе видяла последния път, сега той носеше роба от черен материал, който изглеждаше някак жив.

— Но ти, естествено, си напълно прав — продължи той към Гърк след известно време. — Би било доста глупаво да ви убием, след като ми костваше толкова много усилия да ви получа живи. — С властен жест той се обърна към мравките. — Приберете оръжията! Нашите гости едва ли ще бъдат толкова глупави да се отбраняват е голи ръце.

Черити едва се владееше. Това, което изпитваше към Стоун, беше безпределна омраза. И все пак знаеше, че той не е единственият виновен. С него се бе случило нещо през онези три години, с които я бе изпреварил при събуждането.

— Май не сте много разговорливи? — попита Стоун. Той въздъхна. — Но това ще се промени. И ще имаме достатъчно време за разговори. В продължение на секунди той напразно очакваше отговор, после се обърна и замислено изгледа Скудър. — С вас също, приятелю. И вече имам предвид няколко теми, по които бихме могли да поговорим.

— Ах? — възкликна Скудър. — Какви?

— Лоялност — предложи Даниел. — Или наказание за нарушен договор.

— Какво става с детето ми? — Намеси се Лидия. Даниел се обърна към нея и я погледна, повдигнал вежди, сякаш не разбираше смисъла на въпроса й. — Аз ги доведох — продължи тя. Гласът й трепереше. — Направих, каквото поискахте. Сега ми върнете детето.

— Детето ти? — Черити изненадано вдигна поглед. И изведнъж разбра. Тя отправи гневен поглед към Стоун. — Отвлекли сте детето й, за да я изнудвате?

— Не сме го отвлекли — поправи я Даниел. — Беше избрано. Вашата приятелка имаше глупостта да го вземе и да се опита да избяга с него. Не успя да стигне много далеч. Но смелостта й ми хареса. И тъй като бездруго имахме проблеми с бунтовниците…

— Трябваше да го направя, Черити — каза Лидия. Тя напълно изгуби самообладание. Започна да хлипа. — Те ме хванаха, когато напусках града. Той… той каза, че ще ми подари живота и ще ми върне сина, ако му помогна да открие скривалището на бунтовниците.

— И ти се хвана на тази въдица? — гневно попита Скудър. — По дяволите, та той отдавна знае къде е! Още когато ликвидирахме Фаергал, трябва да си разбрала какво става в действителност. Той само си е играл с теб!

— Вие сте несправедлив, Скудър — каза Даниел. Странно, но Черити имаше чувството, че говори искрено. — Имаме няколко души за свръзка, това е истина. Но бунтовниците са недоверчиви. Няма да разкрият скривалището си пред външен човек. — Той махна с ръка в знак, че смята тази тема за приключена и се обърна към един от бойците насекоми. — Отведи я при детето й — каза той. — А после я върнете в града. — Той се усмихна на Черити. — Виждате, че държа на думата си. Дори и пред враговете си.

— Впечатляващо — отвърна Черити. — Може би наистина съм се излъгала във вас.

Даниел се усмихна, но после отново стана сериозен.

— Стига вече — твърдо каза той. — Трябва да уредя още някои дреболии, после ще имам достатъчно време да разговарям с вас.

— За вида на екзекуцията ми? — осведоми се Черити.

Усмивката на Стоун замръзна.

— Отведете я! — заповяда той.

Този път събуждането трая по-дълго и беше още по-мъчително отпреди. Кайл едва си спомняше как беше стигнал дотук — беше бягал, скачал, беше се катерил, а после беше улучен от юмрука на един великан. Всичко, случило се след това, се бе стопило в хаоса на безсмислени картини и звуци: спомняше си за един свят, в който никога не е бил, планета, сгушена под отровнозелено небе, свят на бури и урагани, изпепелена почва и дива джунгла, където на всяка крачка дебнеше смъртта и само най-силният имаше шансове. После отново дълги, болнично чисти коридори, пълни с мигащи апарати и бръмчащи машини, едно безизразно лице от хром, ръце от стомана, които не галеха, а само стискаха, които той скоро намрази — толкова много, че накрая ги обикна. Един от трите хиляди. Правилото на Шаи. Преследването, от което не всички се завръщаха. Размазано слънце, от светлината на което очите боляха. Блестящи ножове, забити в плътта му. Отново лице от хром, друго, по-строго…