Волфганг Холбайн - Кралицата на бунтовниците

— Няма път, по който ние да можем да минем — продължи Кент. Той направи неопределен жест в посока на север. — Мислите ли, че не сме опитвали стотици пъти? Единственият път до вътрешността на града е по въздуха. А ние нямаме летателни машини. А даже и да имахме, глайтерите на Даниел биха ги обстрелвали далеч преди да се доближат до града. Същото важи и за пътя през хълмовете.

— Ние имаме средствата и начини да се отбраняваме — каза Черити, но думите не прозвучаха убедително и в нейните собствени уши. Май просто все още не искаше да приеме истината.

— Не и срещу зоната на смъртта — убедително каза Кент. — Ние се опитахме. Една дузина добри мъже заплатиха това с живота си. Вярвате ли, че отдавна не мислим за възможността да ги улучим там, където наистина ще има резултат? — Той поклати глава, когато Черити понечи да отвърне нещо, и продължи малко по-тихо, но почти тъжно: — Бяхте прави за това, в което ни упрекнахте онзи ден. Ние не сме бунтовници, които вършат нещо сериозно. — Тайдуъл го изгледа сърдито, но Кент невъзмутимо продължи: — Въпреки това правим каквото можем. Но не можем да обявим война на Морон. За нея нямаме нито необходимите хора, нито средства.

— Или знания — добави Арсън.

Черити го погледна неразбиращо.

— Какво искаш да кажеш?

— Та ние дори не знаем срещу кого в действителност се борим — отвърна бунтовникът. — Никой досега не е влизал в Черната крепост. Никой не знае кой седи вътре.

— Черната крепост?

— Главната квартира на мороните — обясни Арсън. — Сигурен съм, че и Даниел не е влизал там.

— И къде се намира?

— Ако знаех, нямаше да бъда тук — отвърна Арсън.

Черити замълча за момент. Всичко съвпадаше. Това, което чуваше, колкото и невероятно да звучеше, идеално се вписваше в представата, която си беше създала за този нов свят. Господството на Морон се крепеше на два стълба: от една страна — присъствието на неговите окупационни части и тоталната дезориентация — от друга. Те не просто бяха отнели свободата на хората. Бяха откраднали историята и с това и тяхната идентичност. Това, което в първия момент й се бе сторило смешно — абсолютната забрана да си припомня историята на Земята, ревнивият стремеж от страна на Морон да разруши социалните връзки на оцелялото й население — при по-внимателно вглеждане това се оказваше направо гениално. Черити погледна Нет и вастенландката отвърна на погледа й, но тя не вярваше, че Нет има представа какво всъщност виждаше в нея Черити. Две поколения, помисли си тя. Преди две поколения предците на това момиче са били хора като нея, американци, родени и израсли в свободна страна. Нет и нейните родители вече дори не си спомняха какъв е бил някога този свят.

Когато проумя цялото значение на тази мисъл, почувства огорчение. Може би беше пристигнала твърде късно. Още едно, най-много две поколения — и хората биха забравили, че този свят някога е бил друг. Планът на Морон беше много по-хитър, отколкото досега й се искаше да повярва. Вероятно черните бойци насекоми бяха покорили вече хиляди светове, но те не се задоволяваха само с това да поробват населението им. Имаха грижата то да забрави, че някога е било свободно.

— Още една причина да пипнем този Даниел — каза Скудър. — При това жив.

— Вече се опитахме — ядосано каза Тайдуъл. — Обаче е невъзможно. Ти си видял пръстена на смъртта около Шаитаан, нали?

Скудър кимна.

— Около Ню Йорк съществува подобен пръстен. — Той посочи лазерната пушка на Черити. — Дори със стотици от тези неща би било равносилно на самоубийство. Дори да се справите с чудовищата, които населяват зоната на смъртта, глайтерите на Даниел ще ви избият до крак, преди да изминете и десет мили.

Той каза вие, а не ние, помисли си Черити, но прогони тази мисъл. Недоверието й започваше да се превръща в болест. Трябваше да внимава и да не търси измяна и коварство във всяка необмислено казана дума.

— Но все пак трябва да има път, който да води в крепостта — каза тя. Ню Йорк беше столица на този континент, центърът, от който Даниел управляваше цяла Северна и Южна Америка. Беше направо невъзможно да прави всичко това само с помощта на телекомуникационни връзки и една шепа глайтери.

— Защо просто не попитате мен?

Не само Черити се завъртя смаяно на стола си и погледна към Лидия. Изведнъж проумя, че всички те чисто и просто бяха забравили за нея. Но жената ги беше слушала. И беше разбрала всяка дума. Лицето й беше все така неподвижно, но в очите й неочаквано се бе появило нещо, което почти ужаси Черити. Такава безгранична ярост, каквато никога досега не беше виждала у никого.