Волфганг Холбайн - Кралицата на бунтовниците

Размазаното светло петно се избистри в тясно лице, обгърнато от черна, дълга до раменете коса, лицето на момиче, както и бе предположил. Понечи да каже нещо, но гласът му изневери. Небцето му беше подуто и твърдо. Жаждата беше достигнала силата на истинска физическа болка.

— Почакай — каза детето. — Ще ти донеса вода. Не се движи.

То стана и изчезна от полезрението му, но не напусна колибата. Кайл го чуваше да шета някъде вдясно от себе си. Падането и припадъкът бяха програмирани; четири, най-много пет часа беше лежал, измъчван от треската и беше бълнувал думи, които неговото никога незаспиващо подсъзнание педантично беше проверявало. Знаеше, че сега вече е спечелил доверието на планетяните — привидно несвързаните думи и изречения го бяха представили за такъв, за какъвто го представяше и външността му. Той бързо обобщи още веднъж какво беше говорил в съня си и със задоволство регистрира, че не беше допуснал никаква грешка. Въпреки това нещо не беше наред. Беше по-изтощен, отколкото би трябвало да бъде, както и много по-жаден. Липсата на вода беше придобила заплашителни размери. В десния му крак пулсираше силна, туптяща болка.

Кайл се съсредоточи за момент върху нея и установи, че кракът е счупен на няколко места и не гладко, така че парченца кост бяха се забили в плътта и вече бяха причинили възпаление. Падането от мотоциклета се бе оказало по-тежко, отколкото той предполагаше.

Но повредата не беше непоправима. Още преди детето да се върне с обещаната вода, Кайл активира известен брой скрити защитни механизми, които даваха възможност тялото му да се справи с инфекцията в рамките на няколко часа. Същевременно той започна внимателен процес на лечение. Усети леко боцкане в десния крак и болката изчезна мигновено. Би могъл да излекува счупването и за няколко минути, но не биваше да го прави. Беше спечелил доверието на тези хора тук, но още не разполагаше с необходимата му информация.

Детето се върна, като държеше в ръце дървена купа с плоско дъно, пълна с вода. То внимателно коленичи до него, остави купата, после пъхна едната си ръка под тила му, за да подпре главата му. След това с другата ръка отново вдигна купата и я опря до устните му.

— Ето — каза то. — Пий. Но внимателно. Само на малки глътки, обещай ми!

Кайл направи опит да кимне, отвори уста и отпи. Водата имаше лош вкус. Беше топла и престояла, и пълна с болестопричинители, а Кайл дори не се нуждаеше от нея — сега, когато отново напълно контролираше тялото си, можеше предпазливо да освободи част от капсулованите водни запаси и по такъв начин да регулира застрашителната липса на вода. Въпреки това той пи на големи, жадни глътки, така че детето накрая поклати глава и отдръпна купата с въздишка на съжаление.

— Не толкова припряно — каза то. — Ще получиш колкото искаш, но трябва да пиеш по-бавно.

— Жаден съм — прошепна Кайл. Гласът му трепереше.

— Зная — каза детето хуманоид. — Имаш температура. Обаче Стенли ми забрани да ти давам твърде много вода, преди да те е прегледал. Ти лежа и бълнува дванайсет часа.

Дванайсет часа? Кайл се стресна. Над два пъти повече от предвиденото. Нещо не беше както трябва. Тялото му беше увредено по-тежко, отколкото би трябвало да бъде.

Момичето забеляза уплахата му и, естествено, я изтълкува напълно погрешно.

— Не се тревожи — бързо каза то. — Ти си извън всякаква опасност. Стенли е добър лекар. — То стана. — Сега ще го доведа, съгласен ли си?

Кайл кимна. Момичето още веднъж му се усмихна окуражително, после се обърнали изчезна от колибата.

Дванайсет часа? Той не би трябвало да лежи дванайсет часа с температура. И после този лекар — очевидно местното название за биохимик. Какво беше направил той и какво беше открил? Кайл знаеше, че тялото му би издържало на бегъл преглед. На пръв поглед той по нищо не се отличаваше от местните жители, но някой, който разбира от биология, би забелязал разликите.

Той тревожно се вслуша в себе си. Подозрението му се потвърди: в тялото му имаше чужди субстанции. Примитивни химикали, които лекарят му беше дал в старанието си да свали температурата и да стабилизира общото му състояние бяха постигнали точно обратното. Наистина, Кайл изглеждаше като човек, но не беше. Непознатите химикали бяха атакували застрашително телесното му равновесие и бяха довели до тревожна дестабилизация. Без следа от страх Кайл разбра, че за малко не бе умрял. Той бързо изхвърли различните органични отрови, с които хуманоидът почти го беше убил, като обърна особено внимание на това да не променя нищо във външността си.