Волфганг Холбайн - Кралицата на бунтовниците

— Теб? — изненадано попита Кент.

Лидия кимна.

— Знам как можете да влезете в града.

За секунди в малкото подземно скривалище стана много тихо. Всички гледаха към Лидия, но тя гледаше към Черити, сякаш това, което искаше да каже, засягаше само тях двете.

— Ти? — каза Кент накрая. Гласът му звучеше много недоверчиво и изведнъж Черити отново си спомни колко силен беше страхът на Лидия от него и неговите хора. Изглежда, бунтовниците на Кент имаха не само приятели сред населението.

— Децата — продължи Лидия, сякаш говореше в транс. — Децата, които те събират в Шаитаан — се откарват в Ню Йорк.

Черити изненадано пое дъх, но Кент направи бърз повелителен жест и направи една крачка към Лидия.

— Откъде знаеш? — недоверчиво попита той. — Никой никога не е влизал в Шаитаан. Във всеки случай никой, който не е от техните.

— Моята сестра — отвърна Лидия. — Тя е жрица на Шаит.

— Още една причина да не ти вярваме — енергично се намеси Тайдуъл. — Тя ще ни предаде — добави той, обърнат към Кент и останалите.

— Няма да го направя! — запротестира Лидия. — Аз ги мразя. Те откраднаха децата ми. Те отвлякоха дъщерите ми и убиха сина ми.

Тайдуъл се канеше да й отвърне, но Черити се обърна отново към Лидия.

— Какво става с децата, които отвеждат в Шаитаан? — попита тя.

— Посвещават ги на Шаит и… и ги отвеждат — отвърна Лидия с треперещ глас.

— Къде?

Лидия сви рамене.

— Никой не знае — отвърна тя. — Но моята сестра е… е участвала няколко пъти. Тя ми е разказвала, че отвеждат посветените в една голяма зала под Шаитаан, откъдето тръгва пътят за Ню Йорк.

— За Ню Йорк? — Кент не си правеше труда да прикрива неверието си. — Това са почти хиляда мили.

— Знам — каза Лидия. — Чувала съм го от нея. Тя… тя каза, че веднъж е била там.

— Но това е абсолютно невъзможно! — запротестира Тайдуъл. — Тя лъже!

— Не — тихо каза Черити. — Тя казва истината.

Тайдуъл я погледна мрачно, Кенг също въпросително повдигна вежди, но Черити не им обърна внимание и отново се обърна към Лидия.

— Една голяма зала с метален пръстен по средата, който виси в безтегловност над пода, нали?

Лидия кимна.

— Точно така — каза тя. — Но ти откъде знаеш за него?

— Това би било интересно и за мен — коварно добави Тайдуъл.

— Трансмитер на материя — каза Черити. Обяснението беше толкова просто, че й се щеше сама да си удари плесница. — Шаитаан не е нищо друго освен трансмитерна станция.

От погледа на Кент ясно се виждаше колко малко му говори тази дума.

— Един вид… предавател — поясни тя. — Само че не пренася радиовълни или образи, а твърда материя.

— Не говориш сериозно — изумено промърмори Кент.

— По този начин ме доведоха тук, Кент — отвърна Черити. — Те ни изпратиха един от тези проклети предаватели. Трябваше да го унищожим. Ние дори можехме да го направим, но… не знаехме какво е дошло при нас. А когато разбрахме, беше прекалено късно. — В гласа й се долови горчивина. Тя погледна към Арсън. — Нещото, което вие наричате Черната крепост, струва ми се, е корабът на Северния полюс. Нищо друго освен трансмитерна база. Вероятно на Земята има стотици от тях.

Изминаха няколко секунди, преди тя да забележи внезапно настъпилото мълчание. А после още известно време, докато проумя защо изведнъж всички се взираха в нея, а не в Лидия.

— Ти каза ние? — попита Кент. — Какво искаш да кажеш? Има още такива като теб?

— Да — каза Черити, но веднага се поправи и поклати глава. — По-точно казано, не. Не вярвам.

Тя помълча още миг, после с тих, но много суров глас започна да разказва.

Нечия ръка лежеше на челото му; тясна и хладна, и много лека — ръката на дете или на някой много дребен на ръст планетянин. Шумове — гласове, твърде далече, за да може да разбере думите, стъпки, смях: делнични шумове в човешко селище. Никаква заплаха.

Кайл отвори очи. Полезрението му беше много стеснено и в първия момент той се затрудни да фиксира погледа си, всичко беше размазано, мрачно, светлината беше леко изместена в червения спектър. Някой седеше до него, взираше се в лицето му и продължаваше нежно да гали с ръка челото му. Имаше температура. Докосването на тясната ръка му беше особено приятно. Беше ужасно жаден.

— Разбираш ли ме?

Гласът звучеше така младежки, както се усещаше и докосването на ръката. Кайл кимна слабо, за момент се съсредоточи върху това да коригира своето излязло от контрол зрение и с тихо изумление отбеляза какво усилие му костваше това.