Волфганг Холбайн - Кралицата на бунтовниците

Все още изглеждаше по-скоро мъртъв, отколкото жив, когато детето се върна, придружено от още трима други планетяни, два мъжки и един женски екземпляр, всички значително по-възрастни от детето. Единият от мъжете мълчаливо коленичи до него, опипа челото му, погледна в очите му и после опипа с пръсти превързания десен крак. Кайл реши, че този мъж трябва да е Стенли.

— Съвсем не изглежда зле — каза Стенли, след като свърши с прегледа. — Струва ми се, че най-страшното вече е минало. Вие сте жилаво момче, а?

Гласът му звучеше малко несигурно. Кайл се питаше дали е предизвикал подозрение. Възможно беше прекалено да е форсирал процеса на лечението. Реши при пръв удобен случай да убие лекаря. А гласно каза:

— Горе-долу. Вече се чувствам… по-добре.

Лекарят се усмихна.

— Ама, разбира се — подигравателно каза той. — Ей сега ще станете и ще изтръгвате дървета, а? — Той се ухили, отново се изправи и направи място на другите двама хуманоиди. Кайл внимателно ги огледа. Мъжът беше стар — в последната четвърт от житейската прогноза, жената — малко по-млада, но състарена, с големи, зле излекувани белези по ръцете. Движенията й бяха малко по-бързи от тези на мъжа, а погледът — по-суров. Без съмнение, тя беше по-опасната от двамата.

— Аз съм Антъни. Това са Стенли и Лиз. Можете ли да говорите? — започна мъжът.

Жената мълчеше. Кайл можеше да почувства недоверието й.

Той кимна.

— Къде съм?

— Може би най-напред вие ще ни отговорите на няколко въпроса, преди да поставите своите — остро каза жената, преди мъжът да успее да отговори. — Кой сте вие? Какво търсите тук при нас?

— Кайл — отвърна той. — Името ми е Кайл. Търся Скудър.

В очите на мъжа се появи ясен израз на разбиране, лицето на жената остана неподвижно.

— Кой трябва да е този? — попита тя.

Кайл въздъхна. Той с мъка се подпря на лакти, опита се да седне и отново падна назад. Нямаше сили. Температурата му все още беше прекалено висока. Той леко я понижи.

— Чуйте, Лиз — каза той. — Разбирам недоверието ви. Нямаме време за игрички. Трябва да намеря Скудър и останалите.

— Трябва ли? — Лиз тънко се усмихна. — И защо?

— Защото са в опасност — с усилие каза той. — Моля ви, аз… трябва да отида при тях.

— Никъде няма да ходите — строго го прекъсна Стенли. — Истинско чудо е, че изобщо сте още жив, добри човече. Ще останете най-малко още една седмица на легло и…

— До тогава Скудър и Черити Леърд ще бъдат мъртви — спокойно каза Кайл.

— Какво трябва да означава това? — изсъска Лиз.

Кайл изчака за миг, преди да отговори.

— Нали това се опитвам да ви обясня през цялото време — каза той. — Даниел е изпратил по петите им един мъж. Един… специалист. Трябва да ги предупредя.

— Така ли? — недоверчиво попита Лиз. — Ами ако вие сте този специалист? Само така, да предположим…

Кайл въздъхна.

— Ако бях, то тогава бих бил пълен идиот да дойда тук полумъртъв и да поема риска да бъда убит от вашия знахар — избухна той. Стенли се ухили. Кайл беше улучил верния тон. Играеше ролята на шарк. А шарките бяха известни с недотам изискания си речник. — Чуйте — продължи той след известно време. — Зная, че са били тук. Аз съм един от тях. Разделихме се, но уговорката беше да се срещнем тук.

В същия миг той разбра, че е допуснал грешка. Антъни го погледна изненадано, а недоверието в очите на Лиз се усили.

— Тук?

— Тук горе в първото човешко селище в посока на юг — грубо каза той. — Ние…

С енергично движение Лиз го накара да замълчи.

— Добре — каза тя. — Приемаме, че всичко това е вярно. Кой сте вие? Щом сте един от тях, как така сте изостанали? Скудър и останалите минаха от тук преди една седмица.

Откровеността на този отговор за момент изненада Кайл. Но после разбра, че с него Лиз не поема никакъв риск. Ако той й даде грешен отговор, тя ще го убие.

— Разкажете всичко отначало — каза Антъни. — Ние, разбира се, ви вярваме, но трябва да бъдем сигурни.

Лиз му хвърли ядосан поглед. Антъни го пренебрегна, усмихна се окуражително на Кайл и махна с ръка.

— Моля.

— Е, добре — започна Кайл. — Бяхме разделени. Аз… се забавих в града, за да взема още някои неща. Не много, може би един час, но когато се канех да потегля, пристигнаха глайтерите. — Той говореше със запъване, сякаш споменът му причиняваше физическа болка. Лиз го гледаше безизразно, но той забеляза състрадание в очите на Антъни, Стенли и момичето. Той продължи с разтреперан глас и насочи поглед в празнотата. — Беше потресаващо. Те… стреляха по всичко, което се движеше. Ние… ние се оттеглихме. Неколцина от нас се опитаха да се промъкнат, но те откриха всички. Ние, останалите, се изпокрихме в подземията.