Волфганг Холбайн - Кралицата на бунтовниците

Кайл изненадано вдигна поглед.

— Ти говореше в съня си — обясни момичето. — Напълно объркани неща, но сега те придобиват смисъл, знаеш ли? Мисля, че тя ти вярва. Просто е предпазлива. А Стенли е прав — каза то, като посочи десния му крак. — И без това нищо не можеш да направиш.

— Мога да карам — самонадеяно отвърна Кайл. — Наред ли е машината ми?

Момичето сви рамене.

— Нищо не разбирам от това — отвърна то. — Мисля, че е наред. Но това нищо не променя. С този крак не можеш да караш, повярвай ми.

— Но някой трябва да предупреди Скудър — настоя Кайл. Сега говореше по-тихо и нещо в тона му се промени, нюанси, които момичето не можеше съзнателно да регистрира, но които упражниха въздействие върху него. Беше един вид изключително фина хипноза. Без дори да забележи, неговото слабо изразено недоверие започна да се разсейва.

— Зная — каза то.

Кайл се усмихна.

— Тогава ми обещай нещо — меко каза той. — Аз не мога да мръдна от тук, но ти можеш да се погрижиш някой да бъде изпратен при Скудър. Предупредете го. И изчезвайте от тук, преди да се е появил този убиец.

Момичето мълчеше. Изглеждаше объркано. После кимна, но веднага след това поклати глава.

— Бих го направила, обаче…

— Ти не ми вярваш — констатира Кайл. Гласът му звучеше обидено, но не укоризнено. Въпреки това той знаеше, че е предизвикал силно чувство за вина у момичето. Толкова лесно можеше да се въздейства върху тези хуманоиди.

— Не е това — каза момичето. То се усмихна нервно, неочаквано се обърна и бързо почти уплашено погледна към вратата, сякаш се страхуваше да не ги подслушват.

— Ами?

— Те бяха тук, вярно е — със запъване продължи момичето. — Но дори и Лиз не знае накъде тръгнаха. Скудър мислеше, че… би било по-безопасно, ако тя не знае. Искаха да поемат на изток.

— Към крайбрежието?

Момичето безпомощно сви рамене.

— Не зная — несигурно каза то. — Джуджето, което беше с тях разказваше за някакви бунтовници. Но тук никой не знае къде точно се намират те.

Кайл замълча за момент. Не изпитваше никакво разочарование. Имаше следа — не много добра, но все пак следа. Сега за него вече нямаше никакви причини да остава по-дълго. Знаеше, че момичето казва истината. Той самият не би действал по-различно, ако беше на мястото на Скудър и Леърд.

Той седна. Момичето се изплаши — и застина на мястото си, когато видя каква невероятна промяна ставаше с Кайл.

Издраното лице на Кайл се изглади. Следите от треска и жажда изчезнаха за секунди. Изведнъж по ръцете му вече нямаше никакви белези, а за секунда сивата превръзка на рамото му започна да се движи като живо същество, когато плътта под нея се изглади и раната, която Кайл беше създал само със силата на волята си изчезна.

Кайл не даде възможност на момичето да даде предупредителен вик. Той го уби, стана и в следващите три минути се концентрира върху лечението на счупения си крак. После напусна колибата.

Когато половин час по-късно напускаше селото, в малката скалиста долина всички бяха мъртви.

Това, което някога беше Денвър, Колорадо, сега беше град в развалини. Гордият силует със своите устремени нагоре небостъргачи беше изчезнал, както и малките, кокетни вилни зони, които обграждаха ситито.

Гледката разтърси Черити по-силно, отколкото й се искаше да признае. Повече от останалите, повече от самата Лидия, която само допреди по-малко от час с горчивина беше разказвала какво бяха направили нашествениците с родината й. Може би защото тя беше единствената от всички тук, която беше познавала този град.

— Ето там. — Лидия посочи една ограда от другата страна на улицата. Сградата беше много широка, имаше безброй прозорци и беше на шест или седем егажа. Горните два етажа бяха изгорени, а от двете страни на сградата чак до средата на улицата се издигаха купища отломки.

Твоето жилище?

Лидия поклати глава.

— На сестра ми — каза тя. — Аз не мога да се върна в къщи. Знаете какво извърших. Те ме търсят.

Черити отново съсредоточи вниманието си върху зданието. Всичко изглеждаше спокойно, почти мъртво, както и целият град — или това, което беше останало от него. Бяха срещнали едва десетина души. Но Лидия ги предупреди — очите на Морон бяха навсякъде. А новите господари търпяха много неща, но не и едно: някой да се противопоставя. Докато не заловят отново Лидия те нямаше да се откажат.

— Какво чакаш? — нетърпеливо попита Кент.

Черити му хвърли предупредителен поглед. Тук беше просто прекалено спокойно за нейния вкус. Даже ако Денвър — както знаеше от Лидия — имаше вече по-малко от пет хиляди жители, би трябвало да срещнат повече хора. Нещо тук не беше наред. Градът сякаш беше притаил дъх в очакване на нещо.