Волфганг Холбайн - Кралицата на бунтовниците

— Тогава ще чакаме тук — заяви Черити.

— Ами ако някой дойде?

— Тогава ще обясним, че правим проучване по поръчка на Пепси кола — отвърна Черити. Кент, Скудър и Лидия я погледнаха неразбиращо и тя побърза да добави. — Трябва да бъдем много предпазливи.

— И може би ще започнете с това да престанете да вдигате толкова шум — ядно каза Гърк. — Сигурно се чувате чак до Ню Йорк.

Кайл беше жаден. Пътуваше вече повече от четири часа и водните запаси на тялото му би трябвало да стигнат за поне още толкова време — но нещо не беше наред.

Беше го усетил малко след като напусна селцето. Химичното равновесие в тялото му беше нарушено по някакъв начин. Той все още така виртуозно владееше тялото си, както други владеят музикален инструмент, но това му костваше значително повече усилия отколкото обикновено.

Фактът сам по себе си почти не го тревожеше. Въпреки всичко той знаеше, че е същество от плът и кръв, една невероятно съвършена, достойна за възхищение единица, която можеше и да умре.

Това, което го безпокоеше много повече, беше фактът, че не знаеше какво се беше случило с него. Нараняванията, които сам си беше причинил само със силата на волята си, отдавна бяха излекувани, а тялото му беше събрало достатъчно енергия, за да функционира дни напред, преди да се появят първите признаци на изтощение.

Може би лекарството, което лекарят му бе дал, го беше отровило?

Кайл не би могъл да си представи подобно нещо. Той беше устойчив на повечето отрови, които бяха известни в колонизирания космос. Освен това го бяха настроили за този свят, преди да започне изпълнението на задачата.

Не можеше да си представи, че са пропуснали някоя отрова или пък някое вредно вещество. Но какво точно ставаше с него?

Кайл разбра, че едва ли би могъл да открие отговора на този въпрос единствено с разсъждения и престана да пилее енергия за това. Вместо да отстрани причините, което не можеше да направи в момента, той се концентрира върху отстраняването на симптомите. Когато напусна селото, той не взе вода със себе си, но това беше най-малкият проблем. Знаеше, че има вода само на няколко мили разстояние от същинския му курс. Той прецени, че ще изгуби около час, което беше жалко, но въпреки всичко промени курса си. Нямаше никакво значение дали ще залови капитан Леърд един час по-рано или по-късно; по-важното беше дали в решителния момент щеше да допусне грешка, защото тялото му страда от недостиг на вода.

След точно двайсет минути Кайл достигна до локвата, слезе от мотоциклета и предпазливо опита от мръснокафявата течност, като потопи пръста си и близна. Беше отровена, както и бе предположил, и за момент той почувства презрение към хуманоида, наречен Даниел. Ако капитан Леърд беше наполовина толкова способна, колкото той твърдеше — в което Кайл все повече започваше да се съмнява, едва ли би могъл да я спре с една отровена локва. Затова пък той нанасяше непоправими щети на екологията в тази зона, защото това беше отрова, която действаше на всички форми на живот. Кайл реши след завръщането си да събере сведения дали в близост до локвата е имало мъртви ездачи и същества от прислугата и при удобен случай да потърси сметка на Даниел.

Той се върна при мотоциклета си, извади манерката и я напълни. Чак след това се наведе над локвата и пи. Неговата обмяна на веществата нямаше никакви затруднения при неутрализиране на отровата. Когато утоли жаждата си, той се върна при мотоциклета си и отново потегли. Прецени, че след два, в най-добрия случай два и половина планетни часа ще се стъмни.

С малко късмет дотогава ще е намерил капитан Леърд.

Трябваше да чакат повече от два часа, докато посетителите на Анджелика най-после си тръгнаха. Четири пъти през това време чуваха над себе си да се отваря врата и бързо се изтегляха по стълбището, докато стъпките от другата страна заглъхнат и в последна сметка на Черити й се струваше малко чудо, че никой не ги изненада по стълбите.

Но накрая за малко не бяха разкрити, защото дотолкова бяха заети да се ослушват за стъпки по стълбите, че едва не пропуснаха да чуят тези, които се приближиха към тях по коридора. Едва в последния момент Гърк ги предупреди шепнешком и те презглава се втурнаха на горния етаж, все пак навреме, за да видят вратата под тях да се отваря и почти половин дузина мъже, които излязоха на стълбището един след друг, като разпалено жестикулираха. Черити не разбираше какво говореха, но разговорът им не звучеше непременно приятелски. Тя отново си спомни предположението на Лидия, че мъжете са се карали в жилището на сестра й.