Волфганг Холбайн - Кралицата на бунтовниците

Изчакаха, докато стъпките и гласовете под тях заглъхнаха, а после, за всеки случай, останаха още две минути, преди Черити да даде знак на Лидия, че е време да тръгват. След като стигнаха коридора, където живееше сестра й, Лидия малко избърза.

Черити имаше лоши предчувствия. Видът на коридора потвърди предположението й, че сградата някога е била хотел. Но и тук се виждаха следи от пожар. И нямаше прозорци. Ако ги откриеха тук, щяха да попаднат в капан.

Тя забеляза, че Кент нервно пипа оръжието под якето си и му хвърли предупредителен поглед.

— Не — прошепна тя. — Ние сме само мили гости, нищо повече.

Кент я изгледа мрачно и отпусна ръка. Черити отдавна се съмняваше дали бяха постъпили правилно, като го взеха със себе си, Беше твърде млад и неопитен и тя се боеше, че в решителния момент той би могъл да изпусне нервите си. Но в края на краищата това тук беше негова територия и по принцип те можеха да бъдат доволни, че той им позволи да го придружат, а не обратното.

Пред последната врата в коридора Лидия се спря и почука. Скудър се притисна до стената, докато Кент застана от другата страна на вратата, така че да не бъде забелязан веднага.

Лидия трябваше да почука общо три пъти, а и след това измина още доста време, докато се чуха стъпки. Много недоволен глас извика нещо отвътре, което Черити не разбра, после издрънча верига.

— Сега пък какво има? Нали вече ви казах… — Анджелика очевидно беше очаквала някой друг, защото млъкна по средата на думата, когато отвори вратата и видя кой стои пред нея.

Тя беше доста по-възрастна от сестра си, но не изглеждаше така съсипана и изпита от грижи. Имаше тъмна, дълга до раменете права коса и около врата си носеше тънка сребърна верижка с внушителен по размери скъпоценен камък. Роклята й беше обикновена, но толкова добре ушита, че сигурно струваше малко състояние. По пръстите й блестяха многобройни тежки пръстени. Изглежда, си имаше своите предимства да стоиш на страната на окупаторите, помисли си Черити. Някои неща никога нямаше да се променят.

— Лидия? — прошепна тя. — Ти? Ти си… — Тя отново замълча. Погледът й бързо и преценяващо се плъзна по Черити, после по Гърк, който отново бе нахлупил сламената шапка и стоеше, навел глава. — Какво търсиш тук? — попита тя с леден глас. — Какви са тези хора?

— Пусни ни да влезем, Анджелика — помоли Лидия. — Те са… мои приятели. Те ми помогнаха, но сега се нуждаем от помощ.

— Помощ? — Устните й се разтегнаха в студена, пренебрежителна усмивка. — Помощ — за какво? — попита тя. — Не си ли причинила вече достатъчно неприятности?

Кент отправи изпитателен поглед към Черити иззад вратата, но тя не му обърна внимание.

— Моля те, Ан — каза Лидия. — Само за момент.

Черити направо можеше да види как Анджелика мисли. Изминаха няколко безкрайни секунди, преди тя най-накрая да кимне с явно неудоволствие.

— Добре — каза тя. — Пет минути. И не си правете труда да измисляте някакви шантави истории. Нито секунда повече.

„Какво сърчице“ — помисли си Черити, а гласно каза:

— Благодаря ви.

Тя мина край Лидия и сестра й, влезе вътре и бутна Гърк като дете пред себе си. И веднага след това, и без никаква следа от бързане, тя застана зад Анджелика, сложи ръка около врата й и изви главата й назад, докато с другата ръка й запуши устата.

Анджелика беше прекалено изненадана, за да направи опит да се съпротивлява. Но въпреки това Черити продължаваше да я стиска в желязна хватка, докато Кент и Скудър също влязоха в стаята и затвориха вратата. Едва тогава свали ръка от устата й и разхлаби хватката около врата й. В същото време със свободната си ръка хвана ръката на Анджелика и я изви на гърба й.

— Ако викаш, ще ти счупя ръката, съкровище — любезно каза тя. — Ясно ли е?

Анджелика кимна.

— Разбрах. Можете да ме пуснете.

Черити се колебаеше. Но после срещна погледа на Лидия. Младата жена й кимна и Черити пусна ръката на Анджелика и бързо отстъпи крачка назад.

Анджелика бавно се обърна и огледа нея, Гърк и двамата мъже, докато с изкривено от болка лице разтриваше ръката си. Но не каза нито дума, а ядосано се обърна към сестра си.

— Имаш очарователни приятели — изсъска тя. — Но ти никога не си се движила в по-добра среда. И така — какво искате?

— Тук въпросите задаваме ние — каза Кент.

Очите на Анджелика проблеснаха яростно.

— Така ли? — каза тя. — А пък аз си мислех, че това тук е моето жилище.

Кент се усмихна студено.

— Ето как човек може да се заблуди, почитаема. Но ти не се тревожи — няма да се бавим. Имаме само няколко въпроса към вас. Ако ни отговорите, ще се махнем по-бързо, отколкото дойдохме.