Волфганг Холбайн - Кралицата на бунтовниците

— Означава ли това, че вероятно има още от тези същества? — попита един от останалите водачи на бунтовниците.

— Не — спокойно отговори Черити. — Не вероятно. Със сигурност. — Тя се засмя горчиво. — Бих се изненадала, ако тук не бях срещнала никого от тях.

— Но Фаергал от двайсет години е с нас! — запротестира водачът на бунтовниците. — Аз го познавам, откакто се е родил! Това е напълно невъзможно!

— Може би по-късно са го подменили — предположи Скудър.

— Но ако са знаели за нас, защо тогава не са ни избили? — изсумтя Кент.

— Защо да го правят? — попита Скудър. — Враг, който е известен, вече не е опасен. — Той се засмя съвсем тихо, посочи изгорялата мърша, а после и бунтовниците. — Те са ви оставили малко да си поиграете на война и между другото вероятно са били съвсем сигурни, че няма други истински бунтовници освен вас.

Никой не отговори, а Черити също се съмняваше, че освен Кент някой друг от мъжете действително беше разбрал какво искаше да каже Скудър. Шокът беше все още много силен.

Черити хвърли бърз предупредителен поглед към Скудър да не прекалява и отиде до разкъсаната обвивка на Фаергал. Искаше да я докосне, но не можеше. Макар че с всички сили се опитваше да си обясни, че това, което виждаше, не е нищо друго освен техника, съвършена мимикрия на компютъра, гледката предизвикваше в нея толкова непреодолимо отвращение, че тя дори не можа да намери сили да протегне ръка.

Помоли един от пазачите за ножа му. Той й го даде и с острието му Черити обърна напуканата човешка маска, докато Скудър, Кент и останалите бавно започнаха да се скупчват около нея.

Това, което видя, беше ужасяващо и същевременно възхитително. Имитиращата човек обвивка беше само малко по-дебела от кутрето й, но даже и сега продължаваше да изглежда отвратително жива. Имаше безброй микроскопични жили, в които пулсираше нещо като кръв, както и други, странно безформени органи, каквито в човешкото тяло нямаше и чиято функция Черити дори не се опита да разгадае. Дори сега, когато знаеше какво има пред себе си, все така би могла да се закълне, че си има работа с жива плът и кръв, а не с изкуствена материя.

— Това е невероятно — промърмори тя. — Не разбирам много, но ми се струва, че това е най-съвършената маска, която някога е имало на тази планета. Това нещо кърви, ако го нараниш, нали?

Мъжът, който беше пристигнал заедно с Фаергал, кимна.

— Миналата година той си счупи ръката. Аз сам го шинирах. Аз… аз изобщо не съм забелязал.

— Може би тогава е бил истинският Фаергал — каза Скудър. Той смръщи чело, когато видя Черити с усилие да разглобява напълно изкуственото тяло и с погнуса да наднича вътре. — Какво търсиш?

Черити не отговори, а довърши разглеждането, макар при това да имаше чувството, че стомахът й се обръща. Чак тогава стана, избърса ножа в панталоните на мъртвеца и го върна на притежателя му.

— Нещо, което не беше там — отвърна тя. — Радиопредавател или нещо подобно.

Кент видимо се изплаши.

— Ти смяташ…

— Не — бързо го прекъсна Черити. — Не смятам. Боях се. Но там няма нищо. — А сега трябваше само да се молят нещото да не е било телепатично, добави тя наум. Но предпочиташе да не го произнася на глас. Внезапно почти съжали, че толкова основно беше разглобила шпионина насекомо. Неговият труп би могъл да им даде ценни отговори на…

Тя не беше довършила мисълта си докрай, когато откри грешката си. Останките биха могли да дадат ценни отговори на екип от учени, който работи в напълно оборудвана лаборатория. Но такова нещо вече не съществуваше. Още не се беше научила да се оправя в този свят. Вероятно никога нямаше да се научи. А вероятно и не искаше.

— Махнете това оттук — каза тя уморено, кимвайки с глава към разкъсаната празна обвивка. — А после да свършим най-сетне работата, за която сме дошли — да поговорим.

Измина повече от час, докато се събраха в импровизираната командна централа на Кент. Черити беше помолила да дойдат всички мъже, които бяха станали свидетели на ужасното събитие — разбира се, също Барт, Нет и Ел Гърк — и беше настояла засега никой да не съобщава за разкриването на Фаергал. Кент се беше съгласил с нея, а тримата водачи на бунтовниците също се бяха подчинили.

В стаята на Кент беше тясно. Малката бетонна камера беше достатъчно голяма, за да побере десет души, но в момента вътре се бяха събрали почти два пъти повече хора. По този начин поне студът се понасяше по-леко. За изненада не само на Черити, Кент беше наредил да доведат и Лидия, жената, която бяха спасили от ездачите преди два дни. Тя седеше върху един сандък и се взираше втренчено в празнотата. Но няколко пъти Черити се улови, че я наблюдава с чувство на вина, което и сама не разбираше. По някакъв начин смяташе себе си и Скудър отговорни за смъртта на детето й.