Волфганг Холбайн - В руините на Париж

Баща й само я погледна с тъжна усмивка.

— Не трябва да я защитаваш, Елен.

— Но аз не го правя! — отговори Елен. Гласът й трепереше от гняв. — Капитан Леърд не искаше да идвам с тях. Но аз настоях. Исках да се уверя със собствените си очи.

— За какво? — попита меко Барлър.

— За това, че е права — отвърна дъщеря му. Черити видя как очите й се напълниха със сълзи. — Аз… не исках да повярвам. Но тя е права. Ти си предател. Ти работиш за тях.

Барлър се накани да отговори, но после даде знак на мравките, които охраняваха Черити и останалите, да ги заведат при Скудър.

— Има ли опасност за нас тук? — попита той, като отново се обърна към Черити.

Тя кимна.

— Кажете ни истината, капитан Леърд — помоли Барлър. — Никой няма да спечели нищо, ако загинем всички до един.

— Няма никаква опасност — отвърна Черити. Посочи пояснително към руините, които обграждаха улицата от двете й страни. — Това тук беше някога жив град, Барлър. Мислите ли, че сме искали да унищожим стотици невинни хора?

— Не — отвърна Барлър. — Не вярвам също и в това, че вие ще пожертвате себе си и приятелите си, само за да унищожите няколко морони и да разрушите два планера. — Изглеждаше, като че ли се кани да каже още нещо, но вместо това извади подвижна радиостанция от колана си и я вдигна към устните си.

— Излизайте — произнесе той в микрофона. — Остават ви само шест или седем минути.

— Кого предупредихте? — попита Черити, когато той изключи апарата и го прибра отново на мястото му. — Вашите хора или… четириръките си приятели?

— Те не са ми приятели — отвърна спокойно Барлър.

— Сигурно — каза Черити.

Барлър въздъхна.

— Моля ви, капитан Леърд… — започна той, после поклати глава и махна някак отчаяно с ръка. — Е, добре — каза той. — Ще се помъча да ви обясня, но не тук. — Посочи към Елен и останалите и Черити го последва.

Скудър най-сетне беше престанал да се съпротивлява на хватката на двете мравки, но гледаше към Барлър със също толкова омраза, както и Елен.

— Доволен ли си сега? — попита тя баща си.

— Моля те, Елен — произнесе Барлър умолително. Послушай ме поне за пет минути. Може би след това ще ме разбереш.

— Всъщност — отвърна дъщеря му — няма нужда да обясняваш нищо. И без това те разбирам. Значи Жан и останалите все пак са били прави.

— Проклет предател! — извика Жан — А какво мислите да правите сага с нас? На място ли ще ни разстреляте или ще ни предоставите на приятелите си?

— Нищо няма да ви се случи — отвърна Барлър. — Знам, какво си мислите. Но повярвайте ми, не работя за тях. Никога не съм го правил!

— Разбира се, че не! — каза развълнувано Жан. — Затова и задушавахте в зародиш всеки опит да им се противопоставим по някакъв начин.

— Правех го само за да ви защитя! — защити се Барлър. — Да, по дяволите! Наричайте ме предател, ако искате. Вярно е, говорил съм с тях от време на време и съм си имал вземане-даване с тях. Но съм го правил с едничката цел да спася живота на всички ни.

— Затова и сега ни предадохте, нали? — попита гневно Скудър.

— Трябваше да го направя — отвърна Барлър. Обърна се към Черити. — Моля ви, капитан Леърд, помъчете се да ме разберете. Разказах ви колко много държат да имат достъп до тази база.

— И вие им го осигурихте — проговори Черити с горчивина. — Струваше ли си поне?

— Да — отвърна сериозно Барлър. — Може би това спаси живота ни, даже и вашият, капитан Леърд.

— О, колко великодушно! — възкликна иронично Черити, но Барлър остана сериозен.

— Наистина смятам така, капитан Леърд — каза той. — Говорих с коменданта на базата. Той дори не иска арестуването ви. Може да останете при нас, докато пожелаете.

— Като пленница — предположи Черити.

Барлър поклати глава.

— Като гражданин на Свободната зона — отвърна той. — После посочи към сградата на посолството. — Това беше всичко, което те желаеха. Не знам как ще реагират, когато разберат какво сте направила. Но не вярвам да ви се случи нещо.

— Разбира се, че не — намеси се саркастично Скудър. — Ще ни връчат медал, предполагам.

— Понятия като отмъщение или разплата са им чужди — отвърна спокойно Барлър.

— Ти си я продал! — възкликна дъщеря му. — Ти си я…

— Можеш и така да го наречеш — прекъсна я баща й. — Знам, че сега ме мразиш, Елен. Но това трябваше да стане. Трябва да се договаряме с тях. Това е единственият начин, за да оцелеем.

— О, жалък страхливец! — отвърна Елен.

Когато баща й понечи да отговори, отгоре се стрелна ярка светкавица. Черити подскочи стреснато, готова вътрешно да види как сградата на посолството се разлита на всички страни вследствие на експлозията, но сградата беше непокътната.