Волфганг Холбайн - В руините на Париж

Погледна към Нет и й даде знак с очи да следи и нея и се отправи към Скудър.

Индианецът тъкмо идваше, стенейки, на себе си, когато Черити се приведе над него. Отървал се беше без видими наранявания, само от леко цепнатата му вежда над лявото око сълзеше малко кръв. Но Черити не беше забравила ужасния вик, с който се беше сблъскал с мравката.

Припряно приклекна до него, с внимателна настойчивост притисна Скудър обратно към пода и опипа тялото му. Скудър направи няколко болезнени гримаси, но тя не напипа счупвания или по-тежки наранявания под разкъсаната кожа на индианското му облекло.

— Можеш ли да си движиш краката? — попита тя.

Скудър кимна, присви леко колене и после отново отпусна краката си. Лицето му се изкриви.

— Да — изохка той, — но дяволски ме боли.

Черити се усмихна.

— Винаги съм мислила, че индианците не могат да изпитват болка.

Скудър простена, обърна се мъчително настрани и се опита неуверено да се повдигне, опирайки се на коляно и на едната си ръка.

— Това е нещо ново за мен — процеди той през стиснати зъби. — Но ще го запомня за следващия път.

Черити помогна на Скудър да се изправи, после отстъпи малко назад, като го следеше внимателно с поглед.

Скудър отново притвори очи. Но тя ясно виждаше, че възстановява силите си. С изключение на мегамана, който вероятно беше човек, Скудър беше най-силният мъж, който някога беше виждала.

— Наред ли е всичко? — попита тя още веднъж.

Скудър отвори очи, погледна я за момент изпитателно и после сведе поглед към ръцете си, усмихвайки се с болезнена усмивка.

— Не — отвърна той. — Струва ми се, че съм си счупил един нокът.

Черити се засмя с облекчение, обърна се и се отправи обратно към жрицата.

Старата жена продължаваше да седи във все същото сковано положение, в което я беше оставила. Лицето й беше бледо, а устните й трепереха, сякаш се мъчеше безуспешно да каже нещо. Черити я докосна по рамото, размаха другата си ръка през лицето й и установи без особена изненада, че погледът й не следи движението. При това беше уверена, че жрицата не е ранена. Нещо се беше случило с тази жена и точно това плашеше Черити може би точно защото старицата не го разбираше. Беше преживяла шок, от който може би никога нямаше да се възстанови, и той имаше своето обяснение не само с внезапната им поява или със схватката между тях и двете мравки.

Изправи се отново и направи повелително движение с ръката по посока на Гърк.

— Погрижи се за нея — каза тя. — Опитай се да я накараш някак да дойде на себе си. Непременно трябва да поговорим с нея.

Джуджето я погледна в началото с явно несъгласие, после измърмори отривисто една-единствена дума на някакъв език, който Черити не беше чувала до този момент, и се насочи с провокираща бавност към старицата. Черити преглътна ядосания си отговор по повод непонятната реакция на Гърк и се върна обратно при Нет и мегамана.

Младото момиче беше приклекнало до падналия воин. Лицето й издаваше ужаса, с който я изпълваше гледката на осакатеното кървящо тяло. Но тя продължаваше да държи оръжието, подхвърлено й от Черити, опряно в челото на припадналия.

Черити предпазливо се наведе над мегавоина. Той беше жив. Противно на всякаква логика гръдта под овъглената черна дреха се надигаше и спускаше на бавни, тежки тласъци. Повечето от раните му бяха спрели да кървят, някои не изглеждаха вече така опасни както допреди малко.

Тя вдигна поглед, когато Скудър й подаде някакво оръжие. Явно той беше събрал лазерите на мравките, защото в дясната си ръка държеше малък, причудливо оформен пистолет. Черити пое оръжието, понечи инстинктивно да го пъхне в джоба си, но после реши да го задържи в ръка, макар да знаеше, че този лазер едва ли щеше да й помогне, ако съществото в краката й отвореше очи и решеше да продължи да живее.

— Мъртъв ли е? — попита Скудър.

Черити поклати глава.

— Не — отвърна тя. — Не разбирам защо, но… той е жив.

— И ще продължава, ако ти все още се туткаш — намеси се ядосано Гърк. — По дяволите, убий го! Поне се опитай! Дори не знам дали все още можем да успеем.

Черити не му обърна внимание. Гърк може би беше прав. Вероятно това беше последният им шанс. Беше видяла на какво е способно това същество. Привидно смъртоносно раненият мъж пред нея не беше мъж, а мъж-армия, която беше в състояние да повали Скудър, Нет, Гърк и нея само за частица от секундата, щом веднъж дойдеше на себе си. Дори не беше наясно дали изобщо някой от тях можеше да убие това същество.