Волфганг Холбайн - Антихристът

— Наистина сте добър пилот — рече той след известно време, следвайки някакъв необясним импулс, за да посмекчи малко думите си преди.

— Благодаря, сър! — кимна с глава Стайпър. — Но да пилотираш това бебче не е никакво изкуство. Само трябва да му кажеш накъде искаш да летиш, и то практически само прави всичко останало.

Макормък плъзна поглед по сложните контролни и измервателни прибори върху таблото на хеликоптера. На него нищо не му говореха. Макар че от дванадесет години служеше на летище, разбираше от техника дотолкова, колкото да знае, че хеликоптерите са онези малки летателни машини, които нямат крила. Макормък беше остарял във вътрешните служби и нямаше никакво намерение през оставащите му единадесет дни служба да научава нещо, което не е трябвало да знае в течение на изминалите единадесет години и единадесет месеца. За него беше загадка защо го изпратиха на тази задача. След първия лупинг на Стайпър започна да таи подозрение, че самият Стайпър е причината — един вид малка шега на така наречените му колеги, които по този начин се сбогуваха с него. Само за да покаже учтивост, продължи:

— Разказват се истински чудеса за тези хеликоптери. Има ли нещо вярно?

— Подценяват способностите на машината — отвърна Стайпър с глас, който накара Макормък отново да си помисли, че направи грешка. Май изобщо не трябваше да споменава за това. — Само с това бебче мога да спечеля цяла война, ако потрябва. Знаехте ли, че навремето „Апахите“ първи ритнаха Хюсеин по зад… — Той млъкна. — Извинете, сър. Исках да кажа, знаехте ли, че един отряд бойни „Апахи“ започнаха войната в Залива?

— Не — отвърна Макормък. — Досега си мислех, че иракчаните я започнаха. — Той остро изгледа Стайпър и зачака да види реакцията върху лицето му. Но такава не последва. След малко попита: — Изпълнявал ли сте някога бойна задача, лейтенант?

— Не, сър. А вие?

Макормък поклати глава.

— Слава Богу, не. И май няма и да изпълня. След две седмици приключвам.

— От вашите уста в Божиите уши, сър. — Думите бяха казани с особен тон, който накара Макормък да наостри слух.

— Какво имате предвид?

Стайпър сви рамене и движението му се предаде върху ръцете и китките, които държаха лоста за управление. „Апах“ — ът леко се разлюля, после отново се успокои. — Казах го просто така. Каква е задачата днес, сър?

— И аз знам колкото вас. Ще ескортираме една машина по обратния път до летището. По-точно, хеликоптер, който вози морски генерал. Защо питате? Не прочетохте ли заповедта си?

Стайпър замълча малко по-дълго, така че Макормък не можеше да не забележи лекото му объркване.

— Напротив — отговори той най-после. — Само че се питам какво още има на борда му.

— Как така какво? — Изведнъж в гласа на Макормък се появи притеснение.

— Просто си размишлявам — опита се да се измъкне Стайпър.

Макормък шумно пое дъх през стиснатите зъби.

— Бъдете така любезен и ми кажете какво мислите, лейтенант.

— Виждате ли онези неща там, отвън? — Стайпър посочи с глава към късите тъпи крила на „Апах“ — а. Под всяка от носещите повърхности висеше масивен варел, чиято предна третина приличаше на научнофантастичната версия на пчелен кошер. Това бяха носачите за оръжието на хеликоптера.

— Е, и? — нетърпеливо попита Макормък.

— Заредени са — отвърна Стайпър. — Двадесет и четири бебчета от всяка страна. А под корема ни висят още няколко, по-голям калибър.

Измина известно време, докато смисълът на току-що казаното от Стайпър проникне в съзнанието на Макормък.

— Момент, момент. Да не искате да кажете, че…

— …имаме бойно оръжие на борда, точно така, сър — потвърди Стайпър. — Питам се, ако наистина трябва да ескортираме само някакъв морски генерал, защо, по дяволите, сме въоръжени до зъби?

Гората се нижеше край тях мъчително бавно и за момент на Салид му се стори, че отляво и отдясно на пътя се движат дърветата, а не камионът. Също като в един стар холивудски филм, където бяха сложили главния герой върху дървен кон, а зад него върху екрана се въртяха картини на някаква местност, за да симулират движение. Каквото и да правеше, невъзможно бе да увеличи скоростта на „форд“-а. Когато дадеше повече газ, гумите превъртаха в калта, а когато натиснеше спирачките, камионът се хлъзгаше напред, готов да се преобърне.

Разбира се, знаеше, че въпросният ефект съществува само във въображението му. Не колата или гората — с него нещо не беше наред. Беше нервен. Не се страхуваше, но знаеше, че от този момент нататък нищо не биваше да става както не трябва, защото вече нямаше връщане назад. Една малка грешка, и никой няма да излезе жив от тази гора. За това щяха да се погрижат таблетките цианкалий, които всеки от тях носеше в джоба си. А ако е необходимо, и неговата пушка. Не вярваше, че ще му се наложи да я използва. Планът му, както всеки план, който беше разработвал, бе изпипан до последния детайл. Една от причините, поради които Салид е толкова търсен терорист, беше, че винаги пресмяташе и най-непредвидимите обстоятелства и до този момент това винаги се оказваше правилно. Салид не вярваше на случайности или нещастни обстоятелства и затова рядко можеха да му погодят номер. И ако все пак се случеше… Петимата, които го придружаваха, знаеха с какво се захващат и бяха готови да умрат за убежденията си. Не предвождаше отряд от камикадзе — Салид не харесваше самоубийците, които освен пропагандния ефект рядко постигаха нещо друго, но всички бяха приели мисълта, че е възможно да умрат и нямаше да се поколебаят да го сторят.