Волфганг Холбайн - Антихристът

Той поклати глава, стисна зъби и отвори вратата, още преди да има време да размисли. Студът не беше чак толкова силен, както очакваше, но беше достатъчно студено. Тялото му в момента не се беше адаптирало. Събраната топлина нямаше да се задържи още много дълго.

Например тази в левия му крак се задържа приблизително половин секунда, тоест точно толкова, колкото му беше необходимо да подаде крака си от колата и да стъпи на земята, или по-точно казано, в дълбоката до глезен локва, върху която беше спрял колата. Водата, която веднага се просмука в чорапа му, беше толкова студена, че направо го заболя. Бренер прехапа устни и устоя на желанието да дръпне крака си. Вместо това се опита да открие сухо място поне за другия крак, надигна се със силно извити назад ръце и със смешно движение излезе от колата. Закуцука, за да мине от другата страна.

Астрид също беше излязла и в момента ровеше в джинсовата си раница, която беше сложила върху капака на двигателя. Бренер си спести въпроса какво щяха да направят металните закопчалки на боята, вместо това затвори вратата и я заключи. Астрид подигравателно го изгледа с ъгълчетата на очите си и заизмъква нещо сиво и безформено от сака.

— Да не би да те е страх, че ще се появи някой с туба бензин и ще ти открадне колата? — попита тя.

— Имам радио вътре — изръмжа Бренер. — Какво правиш?

Сивото нещо се оказа плетен пуловер, който Астрид спокойно можеше да ползва и като нощница и който и на Бренер беше голям с поне осем номера. Тя със сърдито движение го измъкна докрай, при което от раницата в снега и върху капака изпадна поне половината и съдържание. Бренер вече знаеше какво е станало с боята на колата.

— Ето, облечи това — каза тя, събирайки нещата си.

Бренер се поколеба само за миг. Пуловерът изглеждаше ужасно, но акумулираната в тялото му топлина вече свършваше. Ако трябваше да избира дали да стане смешен, или да си навлече бронхопневмония, предпочиташе смеха.

Намъкна пуловера и помогна на момичето да прибере всичко в раницата, после тръгнаха. Около стотина метра, до следващия завой, пътят леко се спускаше надолу, после отново се изкачваше и възвишението продължаваше още двеста-триста метра, след които се скриваше зад друг завой. После идваше още един. И още един.

— Накъде, по дяволите, води проклетият път? — попита Астрид, след като половин час мълчаливо бяха вървели един до друг. — Към Сибир?

В гласа и все още се долавяше същият агресивен тон, който през първите десет минути на познанството им заблуди, а в единайсетата ядоса Бренер. Може би не беше чак толкова стар, че да и бъде баща, но на трийсет и пет години със сигурност беше достатъчно възрастен, за да не проявява разбиране за поведението на някаква най-много шестнадесетгодишна уж пънкарка, която в момента изживяваше след-пубертетния си период, тоест времето, в което напразно си задаваше въпроса как, моля ви се, целият свят още не е разбрал, че тя единствена знае как стават работите.

— Представа нямам — отвърна той след известно време. Стъпалото го болеше. Не му се приказваше, а студът отдавна беше прехвърлил границата на поносимото и ставаше все по-мъчителен. Без пуловера отдавна да е измръзнал. Въпреки това не спираше да си задава въпроса защо изобщо я взе в колата.

Сякаш, за да подсили съмненията му, Астрид попита:

— Нямаш ли карта?

— Напротив, имам — неохотно отвърна Бренер. — Много добра. Атлас на пътищата в Германия, най-новото издание на ADAC 3 3 ADAC (АДАК) — Най-голямата фирма в Германия за пътни карти, пътеводители, туристически справочници и др. — Бел. прев. .

— И е в жабката на колата?

— В страничния джоб на вратата — призна Бренер. — Откъм страната на шофьора, да ми е подръка.

Астрид се засмя и макар че той се ядоса на въпроса и — или по точно на обстоятелството, че тя го принуди да признае още една грешка, — смехът и малко разведри обстановката, още повече че изведнъж и съвсем неочаквано Астрид смени тона:

— Е, все някога трябва да стигнем до някой град. Или поне да видим табела. Имаш ли представа къде се намираме?

— Ни най-малка. Просто завих по първото отклонение от магистралата. — Той направи гримаса. — Някой ми беше казал, че трябвало само да излезеш от магистралата и рано или късно ще стигнеш бензиностанция.

— Явно е искал да каже „по-късно“. — Астрид запали нова цигара, а той този път не отказа поднесения пакет. Тя му подаде огънче и попита: — Да не би да си останал без пукната пара?