Волфганг Холбайн - Антихристът

Бренер беше взел раницата и чиято тежест вече неприятно започваше да усеща. Прехвърли я от лявото на дясното си рамо, после отговори между две дръпвания от цигарата:

— Откъде ти дойде наум?

— Ами много просто. Защо някой ще тръгва от град, където може да купи бензин, колкото си иска, без да зареди.

Той и разказа историята за забравеното палто и последвалата лавина от неприятни изненади. Астрид поклати отсечено глава няколко пъти и каза с негодувание:

— Проклетата пластмаса, ще съсипе всички ни.

— Интересно изречение. Къде го прочете? — Астрид объркано го погледна и Бренер продължи: — Предполагам, че можеш да ми обясниш какво имаш предвид. Как така „проклетата пластмаса“ ще ни съсипе?

В очите на Астрид проблесна гневно пламъче.

— О, я ме цуни отзад!

— В момента не може, много е студено. Освен това, ако случайно мине някой, не искам да те поставям в неудобно положение.

— Що за тип си всъщност? — Астрид като че ли не знаеше дали да се ядоса или не. — Някакъв тъп банкер или какъв?

— Щеше ми се да е така, но за съжаление не е. Просто съм дребен застрахователен агент, който се опитва да пробута на хората напълно излишни полици. — Той се засмя. — Между другото, за да си купи с припечеленото тъпа капиталистическа кола, с която после да взема стопаджийки като теб.

— Сделките ти сигурно вървят доста зле — контрира го Астрид. — Иначе щеше да си скъташ някоя и друга марка, та да заредиш. — Тя хвърли цигарата си в снега край пътя, бръкна в джоба, за да извади нова, но веднага върна пакета обратно, вдигайки рамене. — Наистина ли си от тия, дето трият праговете на хората?

— Аквизитор съм — поправи я Бренер, придавайки на гласа си съвсем умишлено обиден тон. — И по-точно, регионален инспектор.

— Добре, добре, вярвам ти. — Астрид се намръщи и непринудено оправи черната си, дълга до раменете коса. Ако тази коса беше малко по-поддържана, помисли си той, и подстригана на някаква модна прическа и ако си беше сложила по-нормални очила, а не тези телове в стил „Джон Ленън“, можеше да изглежда наистина доста добре. — Така надуто могат да приказват само регионални инспектори.

— Защо се държиш така?

— Как?

— Така дръпнато. Разбирам, че си вкисната, задето те вкарах в това положение, но не това е причината, нали? Беше си такава, още, когато се качи.

— И какво, ако е така?

— Изобщо не те обвинявам. Само се питам защо момиче като теб пътува на стоп посред зима, през тази пуста местност и се заяжда с всеки, който я качи в колата си. Неприятности ли си имала?

— Може би. — Тя избягна погледа му, а разстоянието помежду им отново се увеличи, вероятно без самата тя да го съзнава.

— Искаш ли да ми разкажеш?

— И защо?

— Ами, съвсем просто: защото имаме време. — Бренер посочи пред себе си. Пътят отново се спускаше и на около три-четири километра вървеше съвсем направо, като по конец. Докъдето стигаше погледът му, върху снега нямаше никакви следи. Разходката им май щеше да стане доста дълга. И доста студена.

С изключение на някое добре премерено кроше или друга подобна атака, при нормални обстоятелства нямаше много неща, които можеха да смутят стомаха на Макормък. Но да седи със Стайпър във возило, задвижвано с моторна сила, това само по себе си вече беше чиста проба рисковано начинание. Да седи с него в машина, която на всичкото отгоре и лети, граничеше с лудост. А да седи до Стайпър в „Апах“, вече беше обстоятелство, в което нямаше нищо нормално.

Стомахът на Макормък тъкмо беше спрял да се бунтува, когато Стайпър без предупреждение завъртя хеликоптера в спирала, наподобяваща седем и половина пъти навит тирбушон, всъщност неговата представа за десен завой. В същото време нададе такъв индиански вик, при който и Седящият бивол би побелял от завист. Макормък изстена от ужас, полетя напред и опъна предпазния колан, а стомахът му подскочи и го удари в зъбите.

— Стайпър! — изпъшка той. — Имате ли ум в главата?!

— Капитане? — Стайпър така широко се ухили, че ъгълчетата на устата му почти опряха в краищата на шлема със странна футуристична форма. Хеликоптерът се наклони на другата страна и направи маневра, която Макормък оприличи на троен възел.

— Лейтенант Стайпър! Веднага престанете с това безумие! — простена Макормък. Хиляди пъти повече му се искаше да изкрещи, но не смееше от страх да не изкара закуската си върху командното табло. — Спрете машината!

— Слушам, сър!

Макормък твърде късно разбра, че отново направи грешка. Само допреди пет минути можеше да заложи дясната си ръка, че еквивалентът на внезапно спиране със свистящи гуми е невъзможен при машина, която трябва да се подчинява на универсалните правила на аеродинамиката. Стайпър му доказа обратното.