Волфганг Холбайн - Антихристът

И което беше най-учудващото, бе успял да го направи, без да си навлече яда на някоя от двете страни. За младежките години на Салид спокойно можеха да му завиждат деветдесет и девет процента от неговите сънародници. Беше имал пари, жени, пътешествия, не до втръсване, но достатъчно. Една сутрин се беше събудил в евтина хотелска стая в Тел Авив, вторачил поглед в свитото тяло на спящата до него евтина проститутка, беше усетил в устата си вкуса на евтиното уиски и беше се запитал дали това е всичко, което очаква от живота си, тоест да получава всичко възможно най-евтино. Понякога, когато размишляваше защо животът му тръгна в толкова различна посока от тази на двамата му братя и на всичките му приятели от младежките години, стигаше до извода, че решението за промяната бе взето в онази сутрин. Беше изминало доста време, преди да се случи нещо — години, ако трябва да е по-точен, — но онази сутрин по сипея се бе хлъзнало първото камъче, толкова малко, че дори шумът от свличането му не беше чул, но достатъчно голямо, за да повлече след себе си цялата каменна лавина.

Салид прокара през лицето лявата си ръка, напъхана заради хапещия студ в две ръкавици, и изкриви устни, когато усети лед в брадата си. Поне според представите на средноевропееца Салид беше добре изглеждащ мъж — обстоятелство, което неведнъж беше превръщал в свое предимство. Приятелите му твърдяха, че прилича на Омар Шариф в най-добрите си години. Враговете му също не го отричаха, но никога не пропускаха да добавят, че му липсват както чарът на Шариф, така и светското му поведение, но затова пък погледът му бил лукав като на плъх. В момента обаче се чувстваше като премръзнал плъх.

За него и за останалите петима човека, които от миналата вечер клечаха тук и се надпреварваха да мръзнат, внезапната промяна на времето беше добре дошла. Студът и дъждът прогониха от и без друго безлюдния район и последните любители на разходките, а никой, който е с всичкия си, не би дошъл дотук с кола, без да има наистина уважителна причина. Единственият път, който не можеше да се види на нито една карта и който водеше към оградените с бодлива тел бараки на два и половина километра навътре, които също не бяха отразени на никоя карта, беше труден за изминаване и при добро време. А сега, както беше размекнат и наполовина отнесен от дъжда, беше истинско безумие човек да се движи с автомобил по него, ако този автомобил не е с вериги или още по-добре — амфибия.

Салид и останалите петима бяха пристигнали пеша преди повече от дванадесет часа. Нямаше обаче да се върнат пеша или поне не по същия път, по който бяха дошли, защото в леденото тресавище зад себе си бяха скрили малка изненада под формата на четирикилограмова осколочна граната, в случай че някой реши по никое време да подложи на специален тест за издръжливост амортисьорите и осите на автомобила си. Ако човекът наистина беше взел подобно решение, краят на експеримента му щеше да е доста трагичен. И щеше да настъпи много бързо.

В момента шестимата представляваха недотам приятна гледка. Подплатените им с кожа якета бяха потъмнели и натежали от влагата, а лицата им бяха зачервени от студа, но в същото време и бледи, защото през изминалата нощ никой от тях не беше спал повече от един час. Панталоните от маскировъчен плат, които с падането на първите снежинки веднага промениха ефекта си, бяха опръскани с кал и така се бяха втвърдили, че при най-малкото движение пращяха като станиол. Въпреки това Салид бе доволен. Дъждът беше отмил всички следи, а снегът, завалял преди половин час, покри и пепелта от малкия огън, който си бяха палили. Бяха така грижливо скрити, че и най-малката светлина не би разкрила присъствието им.

Единственото чисто нещо по тях бяха оръжията им — четири руски автомата „Калашников“, един американски М16 и реконструираната пушка ОЗ на Салид, прецизно германско оръжие, което допълнително беше оборудвал със саморъчно направен, но изключително ефективен заглушител и с уред за нощно виждане. Това беше характерно за Салид, една от малкото му слабости, които си позволяваше — винаги да използва оръжията на тези, срещу които се бие. А ако не отговаряха на изискванията му, тогава ги подобряваше. Салид беше единственият в групата, който не бе вдигнал качулката на якето си. Въпреки хапещия студ седеше гологлав и дори не си правеше труда да извърне лицето си на другата страна, а не към вятъра. Независимо че от всички може би най-много страдаше от студа.

Читать дальше