Волфганг Холбайн - Антихристът

— Е, приятелю? Да натисна ли?

— Моля не, недей! — простена раненият. Лицето му беше посивяло от болка. — Моля…

— Тогава отваряй! — Салид държеше пушката с една ръка. С другата го хвана за ревера на куртката и грубо го дръпна нагоре. Онзи изпищя от болка, но послушно вдигна ръце и с треперещи пръсти започна да набира комбинацията на шифъра. Вратата се отвори с леко щракване.

— Ето, виждаш ли, струва си да бъдеш разумен — с приятелски тон рече Салид.

В погледа на военния се прибави и отчаяна надежда. Салид и остави точно толкова време, колкото да се превърне в пламъче, после натисна спусъка.

Тялото се свлече на пода, без Салид да му обърне никакво внимание.

— Съжалявам, малкия, но си твърде доверчив — рече той подигравателно.

С периферното си зрение забеляза учудването, с което го погледна спътникът му. Можеше да го разбере, макар че леко се подразни. Безвкусни духовитости от този род обикновено не бяха в стила му. Едната от причините, основната причина за успеха, на който се радваше Салид в кървавия си занаят, беше, че изпълняваше поръчките си с прецизността и безразличието на машина, която убива, защото това е предназначението и а не, защото изпитва удоволствие или неприязън, или изобщо някакво друго чувство. Освен това се отвращаваше от всякаква форма на глупостта, а приказки като току-що казаната бяха глупави. Подхождаха за евтините криминални романи и още по-евтините филми, но не и за сегашната ситуация.

Салид се учуди на самия себе си. И се разтревожи. Колкото и незначителни да изглеждаха изтърваните думи, те не бяха нормални, а нещата, които не бяха нормални, по принцип го дразнеха.

Друга грешка. Салид установи, че вече пет секунди стои пред отворената врата на сейфа и гледа, без в действителност да вижда какво има вътре. Какво ставаше с него? Проклятие!

Салид тръсна глава и се съсредоточи в съдържанието на малкия трезор в стената. Съдържаше това, което можеше да се очаква. Две тънки папки с документи, на които Салид не обърна внимание, дребна сума пари в брой — тях не докосна — и папка във виненочервена кожена подвързия, която бързо грабна и запрелиства. Съдържанието и представляваше четири гъсто изписани машинописни страници, грижливо ламинирани в прозрачно фолио, върху което напряко на всяка страница се четеше бледочервен надпис TOP SECRET.

Салид затвори папката, погледна още веднъж в сейфа, извади една видеокасета и малка, изненадващо тежка кутия от хромиран метал, които пусна в джоба си, без много-много да ги разглежда. Воден от някакво абсурдно чувство за ред, затвори вратата на касата и едва тогава се обърна.

— Да тръгваме.

— Това ли беше всичко? — попита придружителят му.

Салид отново направи нещо, което изобщо не отговаряше на обичайното му поведение. Вместо да подмине въпроса, отговори:

— А ти какво очакваше, братко? — иронично попита той. — Атомна бомба ли?

Другият незабележимо потрепна. Вероятно взе необичайната подигравка в гласа на Салид за раздразнение. Не каза нищо, но погледът му издаваше въпроса, който не се осмели да зададе: „И само заради това ли рискувахме живота си?“

Салид го обърка още повече, като продължи:

— Макар че е само хартия, попадне ли в ръцете, на когото трябва, може да стане по-опасна и от бомба. Поне що се отнася до враговете ни. — Пъхна папката под якето си и посочи вратата: — А сега да се махаме.

Този път другият не се обади. Никой не противоречеше на Салид два пъти.

За първи път, откакто оставиха колата, през ума на Бренер мина мисълта, че тази разходка може да завърши не само с няколко неприятности. Беше станало още по-студено, не само като субективно усещане, във възприятията му, а действително. През последните десетина минути небето беше започнало да придобива някакъв неприятен, убитосив цвят, който сам по себе си ясно говореше за сняг, студ вятър, но и за премръзнали пръсти на краката, бронхопневмония и температура.

Бренер изкриви лице. Положението им и без друго беше достатъчно лошо, за да се влоши още повече. Вървяха вече от двадесет минути, но какво разстояние може да измине човек за двадесет минути? Един километър? Два? Едва ли повече. Пътят беше все така пуст и безупречно бял, както в първия момент. Никъде не се виждаше табела или кръстовище или пък някакъв признак, че в това ъгълче на Вселената от времето на ранния плеистоцен е имало някакъв живот.

Извърна глава и погледна назад. Дървета, сняг, още повече дървета и още повече сняг. Прекрасно. Романтично, ако гледаш картината върху пощенска картичка или календар. Но ако шляпаш с мокри крака през снега и на всяка крачка затъваш до глезените в ледения сняг, гледката губеше доста от прелестта си. Е, поне снегът вече не влизаше в обувките му — бяха пълни догоре.