Волфганг Холбайн - Антихристът

Астрид изглеждаше съвсем объркана. Твърдостта в погледа и която за момент се беше скрила, отново се появи. Твърде късно разбра, че обидите и това, което тя смяташе за откровеност, бяха част от опърничавия и характер и начина, по който изразяваше доверието си към някого. А той проигра възможността да го спечели, и то за дълго. От друга страна — какво го засягаше?

В следващия момент тя направи нещо, което го изненада. Спря, измъкна с вдървени пръсти пакета „Марлборо“ от джоба си и му го подаде. Вътре бяха останали само две цигари.

Мирен договор? Да, реши той.

На Бренер не му се пушеше, но оцени жеста и не искаше втори път да наранява малката. Посегна с безчувствените си пръсти, взе едната цигара, пъхна я между също така безчувствените си устни и изчака девойката да му даде огънче.

Устните и гърлото му бяха така премръзнали, че не можеше да усети вкуса на дима. Въпреки това се опита да имитира нещо като лека усмивка.

— Благодаря.

Астрид дръпна силно и веднага изкара дима през носа си. Бренер беше сигурен, че с мъка потиска кашлицата. Тя размаха ръка пред лицето си, за да разсее дима, който влезе в очите и.

— Не пушиш от много време, а? — Астрид само го изгледа и той се почувства някак принуден да добави: — Трябва да ги откажеш.

— Да съм те питала за мнението ти? — Астрид повече не можа да се сдържи и закашля.

— Исках само да бъда учтив.

И за това не го беше молила. Е, добре. Продължиха мълчаливо да вървят. Когато изпушиха цигарите си и почти едновременно ги хвърлиха в снега, Астрид се обади:

— Там отпред се вижда някакъв път в гората.

Бренер проследи с поглед протегнатата и ръка. Не беше обърнал внимание на просеката между крайпътните дървета, растящи на равномерно разстояние едно от друго. Всъщност не беше и гледал внимателно. Ускориха крачките си и спряха пред просеката.

Пътят, ако можеше изобщо да се нарече така, беше широк не повече от два метра и с остър ъгъл влизаше в гората. Короните на дърветата задържаха снега, така че добре се виждаше калният коловоз. Разклонението изобщо не се виждаше. Астрид го беше забелязала само защото на това място бялата стена, образувана от затрупаните със сняг храсти край пътя, прекъсваше.

— Стопански път — каза той. — Да продължаваме.

— Може би води към селски двор, замък или нещо такова. Да опитаме — предложи Астрид.

— Може би — съгласи се Бренер, но може да води и до купчина нарязани дърва на някоя поляна или до хранилка за диви животни. Или продължава на двадесет километра през гората и излиза на друг път. — Той поклати глава. — Ще е лудост да влизаме навътре. Тук поне знаем къде се намираме.

— Така ли? И къде?

— Рано или късно все ще стигнем до населено място — ядосано отвърна Бренер. — Или поне до някое стопанство.

— Някой е влизал с кола, и то не много отдавна — не се отказваше Астрид.

Тя посочи надолу и Бренер нямаше как да не признае, че девойката е по-наблюдателна от него. Не беше забелязал следите от гуми, макар че стоеше точно върху тях. Бяха покрити с тънък сняг, който не ги скриваше напълно.

— Може да са от вчера — каза той, макар че съвсем не смяташе така. Не притежаваше способността на индианците да разчита следи, но беше ясно, че следите са само отпреди няколко часа. — Освен това, откъде знаеш дали следите водят навътре е гората, или излизат от нея?

Тъй като Астрид не можеше да каже нищо на този аргумент, тя не му обърна внимание. Реши да го удари на молба.

— Нека поне да опитаме. Иначе така може да си вървим още кой знае колко километра. Нямам желание да измръзна. — Тя посочи навътре в гората, надявайки се той да се съгласи, и направи още една крачка към него. — Само до първия завой. Ако след него няма нищо, се връщаме.

Бренер проследи с поглед тясната горска пътека. Няколко метра напред тя се сливаше със сенките, които се стелеха в гората като мъгла. Може би някъде там пътеката правеше завой, кой знае… Все едно, Бренер нямаше намерение да влиза навътре.

— Ще се изгубим — рече той. — В най-добрия случай ще изгубим ценно време. Все едно говореше на дърветата. Тоест, по-добре да го беше казал на тях. Те поне не можеха да му противоречат.

— Така може да вървим още много — не се отказа Астрид. — Хич не ми се иска да ми измръзнат пръстите на краката. В гората поне е по-топло.

— Бъди разумна.

Астрид дори не си направи труда да му хвърли някой от инатливите си погледи, а с решителна крачка излезе от пътя и тръгна навътре в гората.