Волфганг Холбайн - Антихристът

Естествено не спряха на първия завой, нито пък се върнаха. Бренер дори не се противи, когато Астрид продължи напред, а мислено вдигна рамене и се подчини на неизбежната съдба. Нямаше вече никакво желание да спори. Беше го обзела странна умора, сякаш студът запълваше тялото му с невидими оловни тежести, които не само опъваха крайниците му, но парализираха и мислите и волята му. И най-вече желанието да се впуска в безмислен словесен дуел с една шестнайсетгодишна пикла. Защо ли?

Пътеката направи още един завой, почти под прав ъгъл, така че Бренер не можа да види какво има зад него и за малко да се блъсне в портата от тежко ковано желязо, която преграждаше пътя. Спря на по-малко от десет сантиметра от ръждясалите метални стълбове. Беше толкова неочаквано, че му трябваше малко време, за да осъзнае напълно какво вижда пред себе си.

— Още ли мислиш, че пътеката води към купчина дърва? — обади се Астрид зад гърба му. Изобщо не правеше усилия да прикрие триумфалната нотка в гласа си. От известно време насам Бренер изобщо не го вярваше, но не виждаше причина да си признае. Освен това смяташе триумфа на Астрид за малко подранил — меко казано. Точно обратното. Колкото повече гледаше препятствието, толкова повече се убеждаваше, че находката доказва неговата правота.

Портата беше доста масивна; стара — или прастара, ако трябва да е по-точен, — но достатъчно здрава, за да устои на опитите да бъде отворена без ключ. Не стоеше самотно на пътеката, а беше част от впечатляващо голяма ограда, която се губеше от двете страни в гората и на равни разстояния се държеше от зидани колони. Оградата беше висока два метра, а най-отгоре беше увенчана с ред островърхи шипове.

— Какво има? — нетърпеливо попита Астрид. — Отвори я.

Бренер се поколеба. Беше само усещане, но все пак…

— Не знам — каза той. — Може би е по-добре да се връщаме.

— Да не си полудял? — Астрид невярващо опули очи. — Вижда се, че тук живеят хора. Да не би да искаш още един час да газиш през снега?

Не, не искаше и вече беше разбрал, че се приближават до човешко жилище — вероятно замък или голямо стопанство, скрити в гората. Въпреки това не се решаваше да посегне. В професията си беше развил усет да различава кога една табела с надпис „Влизането забранено“ е сериозно предупреждение и кога — не. А това тук беше сериозно, макар че никъде не се виждаше табелата. Отново се обърна към портата и я огледа още веднъж, този път много по-внимателно.

Отделните прътове от решетката бяха дебели колкото палеца на ръката му и високи над два метра, а разстоянието между тях само изглеждаше голямо. В действителност не беше. От пръв поглед ключалката приличаше на безформено кълбо ръжда, което само при остър поглед може да се разпадне, но и това впечатление лъжеше. Трябваше му само секунда, за да открие тънкия червеникавокафяв пластмасов кабел, увит около едната от пръчките и влизащ в ключалката.

Проследи с поглед кабела до едната от зиданите колони вдясно от пътя, където изчезваше в земята. Втора жица, този път в маскировъчно зелено, като каменната колона, вървеше до върха и и продължаваше една педя по-ниско от шиповете, по продължение на цялата ограда. При нормални обстоятелства никой не би го забелязал. Той го откри само защото от студа кабелът беше покрит с тънък слой скреж, върху който светлината се пречупваше.

— Виждаш ли това? — Той посочи жицата. Астрид кимна с глава, но по изражението на лицето и Бренер разбра, че не схваща за какво става дума.

— Контактен кабел — каза натъртено. — Вероятно е част от алармена инсталация, която веднага ще изпищи, ако някой само докосне оградата. Онова там също. — Докато проследяваше жицата, откри нещо, което показа на Астрид. — Сянката отзад, вдясно от големия дъб. Виждаш ли я?

Астрид присви очи и се съсредоточи.

— Камера…? — прошепна тя.

— При това доста модерна — потвърди Бренер. — Някой е положил големи усилия да запази местенцето от любопитни погледи. Не знам дали е добре да продължаваме.

— Как мислиш, какво има оттатък? — сърдито попита Астрид. — Замъкът на Франкенщайн?

Бренер не се засмя. Думите и не му се сториха никак смешни. От опит знаеше, че хора, които така старателно пазят собствеността си, имат причина, или поне така смятат, което практически означаваше същото и реагираха невъздържано, ако предупрежденията им не бъдат взети под внимание. Освен това не виждаше и възможност да продължат. Портата беше заключена, нямаше нито дръжка, нито звънец или нещо подобно. Само за потвърждение на мислите си той протегна ръка и разтърси портата. Резултатът беше такъв, какъвто предполагаше — тя не помръдна. Беше толкова стабилна, както изглеждаше.