Волфганг Холбайн - Антихристът

Пътят продължаваше и от тази страна, но вече беше в доста по-добро състояние. Зад следващия завой, който се оказа само на десетина крачки, изровената вада, по която вървяха досега, изведнъж премина в тясна асфалтирана пътека. Храстите отляво и отдясно бяха грижливо окастрени, тук-там се виждаха места, където настилката съвсем скоро е била подновена. Не знаеше дали така започва манията за преследване, но у Бренер все повече се затвърждаваше убеждението, че не трябва да са тук. Жалкото състояние на пътя от другата страна на оградата не беше случайност. Който и да живееше тук, полагаше голямо старание да не бъде открит.

— Какво ли може да е това? — попита Астрид след известно време. Междувременно го беше настигнала. — Замък или манастир?

— Нямам представа — отвърна Бренер. — Скоро ще разберем. Надявам се.

Изминаха стотина или двеста крачки в пълно мълчание, после Астрид се обади:

— Между нас двамата нещата май не вървят добре, а? Той изненадан спря и се обърна към нея.

— Кои неща не вървят добре? — попита той натъртено. След това, без да и даде никаква възможност да отговори, продължи с доста по-остър тон: — Нямам представа какво между нас трябва да върви, дете. Положението ни е доста скапано, но с малко повече късмет след няколко минути всичко ще свърши, пътищата ни отново ще се разделят и, да се надяваме, никога повече няма да се срещнем.

Астрид се обърка, пролича и. Атаката му дойде съвсем изненадващо и — както и той против волята си, призна — неоснователно, че тя не разбра какво става.

— И нека да си изясним нещата-никой не те с карал да тръгваш на стоп в това отвратително време и никой не те е карал да се качваш в колата ми. Така че да не ти хрумне да разправяш наляво-надясно някакви глупости, о’кей?

Погледът на Астрид изведнъж стана студен и стъклен като леда по клоните.

— Надценяваш се, старче. За момент си помислих, че си наред, но и ти не си по-различен от останалите тъпи задници. Със сигурност няма да разправям глупости наляво и надясно…

Бръмченето на приближаващ автомобил прекъсна думите и. Двамата с Бренер се обърнаха едновременно и видяха светещите кръгове от чифт фарове, които бързо се приближаваха. Значи все пак някой ги е наблюдавал на видеокамерата?

Бренер бързо отстъпи в края на пътеката и впери поглед във фаровете. Зад светлината се появи масивно очертание, което постепенно прие ръбестата форма на стар модел джип, който в последния момент спря буквално на по-малко от метър пред краката им. Страничното стъкло се плъзна надолу и отвътре надникна едно брадато лице, загърнато в подплатена с кожа качулка. Брадата и кожата имаха почти еднакъв цвят и беше трудно да се различи къде свършва едното и започва другото. Очите ги гледаха не особено дружелюбно.

— Здравейте — каза Бренер, което може би не беше особено остроумно, но затова пък единственото, което му дойде наум в момента.

Брадатият не отвърна на поздрава, а няколко пъти подред погледна ту него, ту момичето, преди да отвори вратата и да слезе от джипа си. Тоест, не слезе, а с мъка се изхлузи навън. Джипът беше толкова голям, колкото са всички джипове, но в сравнение с непознатия приличаше на детска играчка. Бренер никога досега не беше виждал толкова огромен човек.

— Кои сте вие? — попита той. — Намирате се в частен имот. Не видяхте ли табелата?

— Каква табела? — отвърна Бренер. Добре се започваше. Точно така, както се беше опасявал. Дали и останалите му прогнози за бъдещето бяха толкова верни?

— Тази, на която пише „Частна собственост. Влизането забранено“ — натъртено отвърна непознатият.

— Нямаше никаква табела — обади се Астрид. — Или поне ние не видяхме такава. Исполинът я изгледа и изведнъж заприлича на великан в изключително лошо настроение.

— Сигурно пак е паднала — въздъхна той. — Вече десетина пъти я кова, но просто не държи.

— И дърветата вече не са това, което бяха — опита се да остроумничи Бренер. Ако се беше надявал с тази плоска шега да подобри настроението на огромния мъж, остана излъган. Погледът на тъмните очи се съсредоточи изцяло върху него и изражението му стана малко по-недружелюбно, отколкото когато гледаше Астрид.

— Предполагам, че порталът и оградата също са паднали, или и тях не видяхте?

— Трябва ни помощ — отвърна Бренер. — Вижте, знам, че сме в частна собственост. Не искаме да ви създаваме неприятности, но…

— Свърши ни бензинът — намеси се Астрид. — На четири-пет километра оттук. Тръгнахме да търсим бензиностанция и съвсем случайно открихме пътя насам. Можете ли да ни помогнете?