Волфганг Холбайн - Антихристът

Бренер с изненада забеляза дружелюбния тон в гласа на Астрид, който до този момент не беше предполагал, че може да чуе от устата и. Само че и това имаше същият успех като злополучния му опит да се пошегува.

— Бензинът ли? — повтори великанът. — Има бензиностанция в селището, на два километра надолу по пътя.

Два километра ли каза? Значи, зад хълма, преди който бяха завили. Бренер с мъка се сдържа да хвърли гневен поглед на момичето.

— Дали не може да ни закарате? — попита той. — Знам, че искаме много, но вече сме доста изтощени. А освен това тя се нарани. — Той посочи ръката на Астрид. Дланта беше престанала да кърви, но раната беше така запълнена със засъхнала кал, че наистина щеше да създаде проблеми.

— Нарани ли? Какво стана?

— Нищо — отвърна Астрид, пронизвайки Бренер с поглед, и инстинктивно скри дланта си под мишницата. — Само драскотина.

— Дайте да видя! — Непознатият посегна към ръката на Астрид, дръпна я към себе си, без изобщо да обръща внимание на нейната съпротива, и огледа раната по начин, който показа на Бренер, че разбира от това, което върши в момента.

— Доста е дълбока за драскотина — рече той, сбърчил чело. Как се случи това?

— Ами бях доста непохватна, отвърна Астрид и дръпна ръката си. — Когато исках да прескоча оградата.

— Оградата, значи, а? — Нещо в гласа на бабаита, още повече в погледа, който той бегло му хвърли, не хареса на Бренер. Но не смяташе да се оправдава за нещо, което съвсем не беше извършил. Непознатият продължи: — Добре, раната трябва да бъде почистена и превързана, и то бързо. Ще ви кача в джипа.

— Достатъчно е само да ни закарате до колата… — започна Бренер, но другият веднага го прекъсна:

— Едва ли ще ви помогне. Докато намерите в селището някой да ви даде туба и да ви върне при колата, вече ще сте хванали пневмонията. — Той посочи джипа си. — Качете се. Брат Антоний ще ме убие с камъни, но просто не мога да ви отпратя.

Астрид се покатери в колата, седна на задната седалка и сложи раницата на мястото до себе си, за да не може Бренер да седне до нея. Той с мъка се прехвърли през седалката на шофьора и дългия скоростен лост и седна на мястото до шофьора, чиято седалка представляваше само гола арматура. Когато великанът се качи в колата, джипът изведнъж се смали. За момент Бренер изпита чувството, че се намира в плувен басейн, в който се е заблудил огромен кит. Дръпна се встрани, доколкото беше възможно, но въпреки това рамото на шофьора опря в неговото.

Когато потеглиха, Бренер разбра защо мъжът се беше увил в подплатения с кожа анорак. Вътре беше по-студено, отколкото навън. Автомобилът не само имаше вид на реликва от последната световна война, но сигурно беше преживял и походите в пустинята, защото Бренер никъде не забеляза подобен лукс като парно или само вентилатор. Предното стъкло беше така покрито със скреж, че мъжът караше практически само с едната ръка, защото с другата трябваше непрекъснато да го трие, за да има някаква видимост.

По някакъв начин обаче успя да обърне на тясната пътека, без да блъсне колата в някое дърво. После с ужасно скърцане, което накара Бренер да си представи летящи метални стружки и пръскащо масло, включи на първа скорост и потегли. Твърде бързо при това. Гумите превъртяха върху замръзналата на някои места почва, после намали малко газта, джипът подскочи и тръгна напред. Явно не беше добър шофьор.

— Надявам се, че не ви създаваме много неприятности — каза Бренер само за да наруши мълчанието.

— Напротив, създадохте ми — отвърна шофьорът. Освен всичко останало не беше и много тактичен, макар че престана да им говори на „ти“. — Но не мога да ви оставя да мръзнете.

— С какво карате?

— Моля? — не разбра Бренер.

Някъде из рошавата брада се появи нещо като усмивка. — С бензин или с дизел карате?

— С бензин — отвърна Бренер. — Супер, безоловен. Защо?

— Моята е дизел и не мога да ви помогна с гориво. За съжаление тук нямаме запаси от бензин. Ще трябва да ви откарам до селото.

— Ще е достатъчно, ако мога да телефонирам — каза Бренер. — От ADAC със сигурност ще дойдат, имам застраховка.

— Много добре за вас — иронично отбеляза бабаитът. Бренер остана с впечатлението, че дори не знаеше какво е ADAC, още повече пък застрахователна полица. — За съжаление нямаме и телефон. Но все някак ще ви помогнем, не се притеснявайте.

Бренер го изгледа объркано. Нямат телефон? Автомобил, който сигурно е от времето на Трийсетгодишната война, и шофьор, приличащ на Годзила? Къде, по дяволите, бяха попаднали?