Волфганг Холбайн - Антихристът

— Да се връщаме — отново предложи той.

— Няма да мръдна и крачка! — отвърна Астрид с тон, който показваше, че думите и са съвсем сериозни. Направи няколко крачки встрани, така че застана точно пред видеокамерата, която Бренер и беше показал. — Хей, вие вътре! — извика тя, размахвайки ръце. — Ако ни виждате, чуйте: имаме нужда от помощ! Закъсахме с колата!

За момент Бренер не знаеше кое точно чувство взе превес у него — гневът от твърдоглавието на Астрид или от това, че той не се сети да направи същото. Вероятно девойката се заблуждаваше, че ако ги виждат, ще могат и да ги чуят, но жестовете и и най-вече видът и трябваше да подскажат на всеки, че не са се заблудили по време на неделната си разходка.

Не последва никаква реакция. Астрид продължи още известно време да ръкомаха и с двете ръце, повтори думите си в различни варианти, кривеше се пред камерата, но от другата страна нямаше никакъв отговор. Нито порталът се отвори, нито се чу глас от скрит високоговорител, макар Бренер да очакваше и едното, и другото. Не се появи никой, за да им помогне. Или не ги бяха видели, или не искаха да ги видят.

— Добре тогава. Ще опитам другояче — каза най-накрая Астрид. Тя тропна с крак и в този момент Бренер я оприличи на сърдито дете. После се приближи до оградата, вдигна ръце и несръчно започна да се катери нагоре по ръждивата решетка.

— Ей! — уплашено викна Бренер. — Какво си намислила?

— Нали виждаш — отвърна Астрид, без да спира. — По-добре не задавай глупави въпроси, а ми помогни.

— Не можеш просто… — започна Бренер, но бързо скочи напред, когато тя се олюля и за малко не падна. В последния момент обаче се хвана, но върху дясната и ръка се появи дълбока драскотина, която започна силно да кърви. Тя изруга и слезе от портата, притискайки дланта си под мишницата. Лицето и беше изкривено от болка.

— Мога и още как — каза тя кисело. — А ти ако искаш, остани тук и мръзни. Или пък се върни обратно при колата. Ще ти пратя такси, щом се добера до телефон. Честна дума.

— Дай да видя ръката — предложи Бренер. Остана искрено учуден, че след задължителния опърничав поглед тя измъкна дланта си изпод мишницата и я протегна към него. Драскотината беше наистина доста дълбока, вероятно не опасна при условие че раната бъде почистена и добре превързана, преди да се възпали. — Не изглежда никак добре — рече той.

— Знам — изсумтя девойката. Явно схващаше, че разбира от първа помощ малко повече от нея, защото рязко дръпна ръката си обратно и гневно го изгледа. — Още една причина да не стоим повече тук като глупаци. Какво сега, ще ми помогнеш ли или не?

Бренер мисли само секунда. Разумът му казваше, че е лудост да се съгласи с предложението на момичето. Трудно можеше да не забележи, че притежателят на имота не желае чужди посетители. Може би контактният кабел и видеокамерата не бяха всички охранителни средства, с които беше защитено мястото. Ами ако попаднат на кучета или въоръжени постове, които първо стрелят, а после гледат какво са улучили? От друга страна, краката му, които междувременно се бяха превърнали в безформени ледени топки и сигурно щяха да замръзнат в земята, ако постои още малко тук, твърдяха точно обратното и фантазията му май ги следваше. В крайна сметка не се намираха в Дивия Запад. Не бяха взломаджии, а хора, които наистина се нуждаят от помощ, може би по-спешна, отколкото беше готов да си признае.

— Добре — склони той. — Но когато минем оттатък, ще правиш, каквото аз кажа, ясно ли е? Никакви спорове, никакви компромиси. Ако срещнем някого, ще говоря аз, а ти ще си затваряш устата.

— Добре, татенце.

Бренер остана сериозен.

— Не се шегувам. Някой е положил огромни усилия да защити собствеността си и не знам дали ще е особено въодушевен, ако отведнъж потропаме на вратата му.

— Още по-малко въодушевен ще е, ако полицията потропа на вратата му и го попита откъде са се взели двата премръзнали трупа пред имението му. — Думите на Астрид прозвучаха също толкова сериозно, колкото и неговите. Той си спомни колко безпомощна беше, когато се опитваше да се покатери през оградата. Сигурно силите и бяха накрая. Неговите, между другото, също.

Бренер пръв тръгна да прескача — начинание, което се оказа много по-трудно, отколкото очакваше. Пръстите му така се бяха вдървили от студа, че с мъка се държеше за ръждивите пръчки, а усилието да дръпне тялото си нагоре предизвика пареща болка в дланите, от която в очите му се появиха сълзи. Астрид беше достатъчно дипломатична да не издаде нито звук, само го гледаше мълчаливо, но Бренер съзнаваше, че не изглежда много по-сръчен от нея преди малко. Високата два метра ограда, която, гледана отдолу, нямаше вид на кой-знае колко трудна за прескачане, се оказа непреодолимо препятствие. Цялото му тяло трепереше от напрежение, когато прехвърли единия си крак от другата страна и заопипва за опора.