Волфганг Холбайн - Антихристът

Никой не стреля по него. Салид стигна невредим до хеликоптера, обиколи го и се качи в кабината. Плющенето на изстрелите и пукането и пращенето на пламъците изведнъж станаха някак глухи и далечни.

Пред контролното табло на хеликоптера седеше млад мъж в маскировъчна униформа и с тъмното лице на ориенталец. Един доста нервен ориенталец, както загрижено установи Салид.

— Какво не е наред? — попита той.

— Нищо — притеснено отвърна пилотът. — Не познавам този тип машини. Не съвсем точно. Уредите са различни от тези, които досега съм пилотирал.

— Мислех, че можеш да караш хеликоптер, или не е така? — попита Салид.

— Мога! — с отбранителен тон каза другият. Говореше бързо и с тон, който не придаваше много истинност на думите му. — Но досега съм летял само на руски машини. Тази тук е друга.

Той протегна ръка към един ключ, поколеба се и накрая превъртя един друг. Към близо десетината мигащи лампички върху таблото се прибави още една.

— Можеш или не можеш? — още веднъж попита Салид. Гласът му звучеше съвсем спокойно. Не изпитваше истински гняв. Мъжът щеше да понесе своята отговорност, както и този, който му го прати, но по-късно. В момента важно беше да се махнат оттук, и то колкото се може по-бързо. По план им оставаше малко време и не можеха да си позволят никакво забавяне. От първия изстрел бяха изминали горе долу четири минути и във въздушната база Рейн-Майн, отдалечена на по-малко от тридесетина километра, сигурно вече виеха сирените и екипажите тичаха към хеликоптерите си.

Вместо отговор мъжът натисна още няколко копчета. Салид чу тихичко писукане, което бързо се засили. В същото време роторните перки над прозрачната кабина започнаха да се въртят — в началото бавно, после все по-силно. Салид усети облекчение, но не кой знае колко голямо. Още не бяха във въздуха. Погледът му мина край пилота и се насочи навън. Огънят се беше разраснал и бараката гореше като клада. Светлината беше толкова ярка, че в очите му се появиха сълзи. Вътре не беше останал никой жив. През дима към хеликоптера притичваха две фигури в маскировъчни костюми. Едната внезапно се препъна, падна на колене и с гротескно, бавно движение вдигна ръце към лицето си. На мястото на дясното око зейна кървава дупка. Вторият мъж продължи напред, без да спира, заобиколи машината, промъкна се в тясното пространство покрай Салид и седна на задната седалка.

— Тръгвай! — заповяда Салид.

Пилотът се поколеба само секунда. Бяха дошли шестима, сега тръгваха трима. Един бърз поглед на Салид беше достатъчен да го накара да стисне с две ръце лоста за управление и бързо да натисне педалите.

Виенето на перките стана още по-силно. Над кабината вече се виждаше само бясно въртящ се кръг, който като миниатюрен тайфун разпръскваше снега в широк кръг наоколо. Машината започна да трепери, после бавно се отдели от земята. Салид си позволи да изпита леко облекчение. Трима от шест. Можеше да свърши и по-зле. Останалите трима загинаха с радост, със съзнанието, че служат на справедливо дело — тяхното дело, което само заради това, че е тяхно, автоматически ставаше и справедливо. Ама че глупаци! Но това също беше една от тайните на неговия успех. Необходими бяха глупаци, за да могат да оцеляват мъжете като него. При тази мисъл върху брадатото му лице се плъзна тънка, едва доловима усмивка. Но не се задържа много, може би една секунда или две.

Точно толкова време, колкото му трябваше на хеликоптера да се издигне на двадесет метра височина и да обърне заоблената плексигласова кабина на запад.

В този момент видя бързо приближаващия се „Апах“.

— Къде попаднахме?

Същия въпрос, който преди си беше задал Бренер, зададе десетина минути по-късно и Астрид. Бренер не се усъмни нито за секунда, че го направи нарочно високо, че да чуе техният спасител, но не беше сигурен. За първи път, откакто срещнаха Себастиан — спасителят им междувременно се беше представил, без да спомене нещо повече за себе си или за странното място, — тя показа очарователния си начин на поведение и това предизвика върху брадатото лице на великана добродушна усмивка. Ако я опознаеше малко по-отблизо, сигурно много бързо ще се отучи да бъде толкова снизходителен, помисли си Бренер.

Той щеше да зададе въпроса малко по-дипломатично и най-вече по-тихо, но истината беше, че все по-настойчиво се питаше що за странно място е това.

— Може би е някакъв манастир — отвърна той с малко закъснение. — Или пък секта, която се е приютила тук, за да не бъде обезпокоявана.