Волфганг Холбайн - Антихристът

— Ама че ужас! Тогава по-добре извънземните! И двамата се изсмяха.

— Случайно да имаш цигара? — попита Астрид.

Бренер вдигна пуловера и зарови в джобовете на сакото си. Изведнъж си помисли колко ли глупаво изглежда. Свали пуловера през главата си и го хвърли на пода, измъкна пакета цигари, който купи на последния паркинг. Взе си една, после подаде пакета на Астрид и изчака тя да щракне със запалката си.

Ръцете и така силно трепереха, че той не успя да запали „Кемъл“-а. Автоматично посегна и хвана пръстите и. Чак когато димът изпълни дробовете му, осъзна, че направи нещо нечувано, за което тя само преди час щеше да му издере очите. Но устоя на подтика уплашено да дръпне ръката си. Щеше още повече да влоши нещата. Вместо това стисна пръстите и по-здраво, отколкото беше нужно. Бяха толкова студени, че нямаше чувството, че държи нещо живо. Най-сетне Астрид изтръгна ръката си от негова и прибра запалката.

— Благодаря — каза тя и изпуфка облак дим, който скри лицето и като сиво було. — Изглежда, най-лошото остана зад нас, а?

— Вероятно, да — съгласи се Бренер. — В случай че не пристигнат сега с вериги и маски на лицата и не ни замъкнат в залата за мъчения.

В шегата му нямаше нищо духовито, той самият го усети. Астрид само лекичко изкриви устни, но погледна с укор хвърления на пода пуловер. Бренер го вдигна и старателно го преметна върху облегалката на един стол. Това не промени кой знае колко нещата, защото дрехата продължаваше да изглежда като парцал, който не е пран цяла вечност. Чак сега обаче му мина през ума, че и така миришеше.

— Виж… — смутено подхвана Бренер. — Това, което казах преди, да не разправяш после разни истории…

— Извинен си — прекъсна го Астрид. — Съжаляваш, и така нататък, знам. Забрави го.

Той не го направи. Напротив — подразни се, че не му даде възможност да се извини и даже обърна собствените му думи срещу него.

— Какво всъщност се е случило с теб? — попита той.

Учудващо, но този път тя не отвърна с някоя глупост, а продължително го изгледа с големите си тъмни очи, после сви рамене.

— Какво трябва да се е случило?

— Ти най-добре знаеш — каза Бренер с малко по-остър тон. — Аз не знам защо казах онова преди, докато вървяхме. И двамата май бяхме поизлезли от релсите, струва ми се. Но ти и преди, в самото начало, си беше такава. Мислиш ли, че това поведение с нещо ще ти помогне? — Той махна с ръка, когато тя отново понечи да го прекъсне. — Вероятно имаш причина. Може да са се отнесли доста зле с теб. Но, знаеш ли, нищо няма да ти помогне, ако през остатъка от живота си тичаш нагоре-надолу като зло куче и посягаш да захапеш всяка ръка, която може би иска само да те погали. Светът не се състои само от тъпи задници, които гледат да вземат нещо от теб. — Той умишлено използва думите, които тя употреби преди.

— Може и така да е. Но се питам защо все аз трябва да попадам на тях.

Бренер се отчая, макар че гневът в гласа и не беше съвсем истински. Приличаше по-скоро на инат. Отказа се да я разпитва повече, макар че за първи път имаше възможност да пробие стената, която беше издигнала между себе си и останалия свят. Изгледа я още веднъж продължително и със свъсени вежди, после се обърна и отново се приближи до прозореца. Защо ли се занимаваше с нея, помисли си. Най-много след половин час Себастиан ще ги закара до бензиностанцията, а след още един час ще остави момичето на някой паркинг, за да може да лази по нервите вече на друг шофьор. Ако тя, разбира се, изобщо го придружи, а не тръгне по пътя си веднага от следващото населено място. Имаше си и без друго достатъчно грижи, за да се товари с проблемите — истински или въображаеми — на някаква си шестнадесетгодишна хлапачка.

Дръпна от цигарата и така дълбоко пое дима, че леко му се зави свят — приятен страничен ефект, ако пушиш само от време на време. Бренер чу как зад него Астрид се приближи, но устоя на желанието да се обърне и продължи втренчено да се взира напред.

Навън светлината започна да става по-матова. В и без друго бледата слънчева светлина се примеси някаква сивота, а облаците не изглеждаха по-плътни, а някак по-масивни и тежки. Сигурно отново ще завали сняг. А днес беше двадесет и четвърти март. Толкова по темата парников ефект, помисли той с ирония.

— Родителите ми — обади се изведнъж Астрид. — Просто престанахме да се разбираме, знаеш ли? Дори нямаше някакъв голям скандал или нещо такова. Една сутрин се събудих, още беше тъмно. Чух майка ми да трака с чиниите долу в кухнята и си помислих, че го прави, откакто се помня като човек. Всяка сутрин, разбираш ли? Става винаги един час преди останалите, прави закуската и приготвя всичко, за да излезем аз и баща ми от вкъщи. Помислих си още, че… и аз може да свърша така. Един час преди другите, с халата и ролките в косата. Изведнъж ми се стори, че ще полудея. Можеш ли да разбереш?