Волфганг Холбайн - Антихристът

Той се обърна почти насила. Дали я разбира! За малко да се изсмее. Но се овладя и каза съвсем спокойно:

— Да, мисля, че да.

— Е, това беше всичко — тихо продължи Астрид. В гласа и не се долавяше горчивина, но имаше някакво безразличие, което беше още по-лошо. — Две седмици по-късно напуснах дома. Оставих им една бележка, че не бива да се притесняват. Баща ми се пребива от работа за проклетата си къщичка с гараж, а майка ми три пъти седмично ходи да чисти и да пере мръсните гащи на чужди хлапетии. Веднъж в годината ходим на Ибиса, което е върхът.

— Това е повече, отколкото имат много други — каза Бренер.

— Но не е възможно да е всичко! Животът не може да се състои само от работа до изгърбване!

— Но е така — спокойно отвърна Бренер. Думите на момичето го натъжиха много повече, отколкото можеше да си представи. И той навремето смяташе така — дори си спомни, че веднъж каза на приятеля си точно същото. Само дето не беше извлякъл същите изводи като нея. Може би защото беше много по-разумен. А може би и по страхлив. Имаше ли всъщност разлика?

— Опита ли се да говориш с родителите си?

Тя поклати глава и дръпна силно от цигарата.

— Те дори не разбраха какво искам да кажа. Баща ми ми пъхна в ръката една петдесетачка и каза да си купя нещо хубаво.

— А после ти стана и изчезна — предположи Бренер.

Тя не отговори.

— Оттогава по-добре ли се чувстваш?

— Разбира се — отвърна Астрид. — Нали виждаш?

— Тогава се върни у дома. Завърши училище и…

— Запиши да следваш нещо или изучи някоя добра професия? — прекъсна го Астрид. — Божичко, престани с тая гадория! Наистина не мога да слушам подобни приказки!

— Предполагам, че този съвет си чувала доста често. Знаеш ли, сигурно се дължи на това, че е истина.

— О, я ме цуни отзад! — изсумтя Астрид, обърна се рязко и заби поглед в пода, но Бренер видя как се бори да се овладее. Не и беше казал нищо ново. Предполагаше, че е на път от няколко седмици, но беше почти сигурен, че отдавна е разбрала колко безсмислено е бягството и. Не можеш да избягаш от нещо, което е навсякъде.

— Ще ти предложа нещо — каза той тихо и с възможно най-голямата нежност в гласа, на която беше способен. Астрид се поколеба, после с видимо неудоволствие вдигна глава и го погледна.

— Ще ми дадеш телефонния номер на родителите ти — той успокоително вдигна ръка, когато видя, че тя ще се ядоса. — Утре ще им позвъня и ще кажа, че си добре. Друго нищо. Обещавам ти, че няма да кажа нито името си, нито ще издам къде съм те срещнал. Само ще им кажа, че с теб всичко е наред и няма нужда да се тревожат. Какво мислиш по въпроса?

Астрид беше съвсем объркана. Може би защото предложението дойде толкова неочаквано след скарването им. Самият Бренер беше изненадан от себе си.

— Що за човек си? — попита Астрид. — Някакъв самарянин на свободна практика? От тях до гуша ми е дошло!

— Искам само да ти направя услуга. Няма да ти струва нищо. А на мен ще ми даде усещането, че съм помогнал на някого.

— И откъде да знам, че мога да ти имам доверие?

— От никъде — спокойно отвърна той. — Ако исках да те излъжа, нямаше да започна така. Какво ще спечеля, ако кажа на вашите къде съм те срещнал? Докато пристигнат, ти отдавна ще си на друго място. Освен това, какво ми пречи да се договоря с нашия благодетел тук, вместо ADAC да извика полицията?

Сигурно искреността на думите му поне отчасти я убеди.

— Утре, значи? — попита тя. — Но не по-рано?

— Нито секунда преди това — потвърди Бренер. — Честна дума!

Астрид постоя, гледайки го право в очите, после пристъпи до стола, на който беше оставила раницата си, отвори я и с отсечени движения започна да рови вътре. След малко извади химикалка и оръфана книга джобен формат, старателно откъсна парченце хартия от долния край на една страница, надраска отгоре телефонния номер и му подаде бележката. Беше не по-голяма от пощенска марка. Бренер хвърли бегъл поглед само за да е сигурен, че ако утре погледне хартийката, ще разчете почерка и. Изписаните цифри обаче бяха много четливи. Несъзнателно отбеляза, че кодът на мястото му е познат. Кьолн. Значи не е стигнала много далеч.

— Ако се обадиш между три и пет, старецът ми още не си е вкъщи — каза Астрид. — По-добре да говориш само с майка ми.

Бренер сгъна хартийката, извади портмонето си и грижливо я пъхна зад кредитната карта, чиято златиста пластмаса ехидно се хилеше насреща му.

— Да и предам ли нещо друго?

— Не — рече Астрид. Гласът и прозвуча уплашено и Бренер наум се наруга за непредпазливостта. Ако още веднъж проиграе доверието и, край, ще е завинаги.